През 1837г. на 18-ти юли се ражда най-чистият и почитан син на България - Васил Иванов Кунчев - Левски. 


Това написа във Фейсбук експертът от Съвета по икономически и публични политики Кузман Илиев.

Той е неподражаем визионер, отдал мислите, физическата сила и живота си на делото на Освобождението.

А това изисква много опасна организационна и културно-просветителска дейност. Която е доста неблагодарна по подразбиране - липса на средства, постоянно бягство и живот в нелегалност, предателства и опасности, страх у населението от османска мъст, обществено недоверие и гняв, колабориращи с турските власти и гръцките църковни дейци родни чорбаджии.

Препятствията пред националноосвободителното движение са не едно и две. От опита в легиите в помощ на Сърбия лично се убеждава, че съседите няма да ни помогнат да отхвърлим Османското владичество.

И че трябва сами и вътре в поробените земи - посредством Вътрешна Революционна Организация (ВРО) и частни комитети - да подготвим почвата за остраняването на гнета. От 1870г. до смъртта си през 1873г. той създава гъста мрежа от комитети из българските земи, разпалвайки пламъка на надеждата у обезверените и най-силно мачкани, последни освободили се от Цариград балканския народи - българите.

Априлското въстание от 1876г., стъпващо на делото на Апостола, привлича вниманието на Западната общественост със зверствата срещу българското население. Русия, смазана след Кримската война, търси да си върне престижа и да се приближи до заветните цели - контрол над Проливите и излаз на топли морета, както и културно-политическо влияние над славянското население на Балканите.

Следва руско-турската освободителна война от 1877-1878г. А Балканите - видимо за тренираното геополитическо око още навремето - са съсредоточие на сблъсъка за влияние между Русия и Австро-Унгария.

И потенциален детонатор на световен конфликт, който се материализира през 1914г. с избухването на Първата световна война след убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд в Сараево.

Заветна му мечта и цел се реализират частично - през 1885г. Княжество България се съединява с Източна Румелия, побеждайвайки изревнувалите сърби.

Това обаче поставя началото на битка с тях и гърците за македонските земи - наследството на разлагащата се империя на османците.Разбира се, поради мегаломанските и шовинистични държавни проекти на съседите ни, те по-скоро имат иск към нас като възможност за нови територии. И по-скоро са пречка пред освобождението на етно-географското землище на българите, отколкото възможност.

За разлика от някои днешни общественици обаче, Левски отлично знае кое всъщност е това етно-географско землище, както сам пише във в-к “Свобода” през 1872г.: Мизия, Тракия и Македония. В писма до К. Робев той говори за предстояща негова визита в Македония - Щип, Охрид и Скопие.

След частичното освобождение на родината Вътрешната революционна организация (ВРО) на Левски се преобразува с нова цел и прибавя във времето едно “македоно-одринска” към себе си - ВМОРО или ВМРО след Първата световна война. Де факто Гоце Делчев, Даме Груев, както Тодор Александров, Иван (Ванчо) Михайлов и много други национални герои възприемат себе си именно като приемниците на делото на Апостола.

Огромна част от дейците на организацията са родом от съединените земи на Княжеството и Източна Румелия, а каузата е безапелационно общобългарска.

Влизаме в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни, водени от идеята, заложена в борбата за българщината в поробените земи. Символ веруюто на Левски.

Снабдени идеологически с книги и разкази от баби и дядовци точно за Левски, със “Записките” на Захари Стоянов, с песните на Стамболов, организирал Кресненско-разложкото въстание в Македония след трагичния Берлинския конгрес - представителите на вътрешната организация доразвиват и реализират замисъла именно на Апостола на свободата.

Негови най-достойни наследници и български герои от най-висш порядък са именно борците за свободата на македонските българи - независимо от историческия контекст и инструментите, с които са принудени да си служат.

Как да почетем най-непражалимия? Като помним, зачитаме и остояваме делото му. Вероятно изисква усилия, но на фона на жертвата и личния му пример - мисля, че му го дължим. А и на нас самите.