Художникът Иван Яхнаджиев, който напоследък зарадва читателите на в. “Над 55” с някои интересни фоторепортажи от световни събития в италианската столица, в края на миналата година се прибра в София за десетина дни. И, както винаги, с удоволствие се отзова да даде интервю за вестника.

- Иване, каква е причината за краткото ти връщане в България?

- Бях оставил прозорците в ателието леко отворени. (Смее се.) Това е шега, разбира се. А сериозната причина беше една изложба, която се проведе на Деветия благотворителен бал на юристите. Над 20 картини, които рисувахме заедно с мои малки възпитаници, се продадоха... Бяха събрани 25 400 лв. за болни деца с ДЦП. Не мога да остана равнодушен и когато е във възможностите ми, с нещо малко да не помогна. И знаеш ли, не спирам да мисля за това. Възрастният човек, когато е болен, е лошо, съчувствам му, разбира се, ала дете да е болно е страшно. Не ми излиза от ума. Радвам се, че помогнахме.

- Нека те върна обратно в Рим. Казвал си ми, че обичаш да се разхождаш по красивите му улици. Какво е впечатлението ти от възрастните италианци?

- Възрастните хора живеят много добре, много спокойно. Видимо са осигурени. И не само италианците. Неотдавна бяхме в Берлин и имах възможност да наблюдавам и германците. И при тях е същото.

- Да, но доста германски пенсионери дойдоха да живеят в България...

- Това са хората с най-ниските пенсии и тук живеят като богаташи с тях. Сигурен съм, че се чувстват добре, защото 
в България, ако имаш пари, не е лошо да се живее

Уви, при нас все още борбата е за хляба. Ние сме на този етап. Възрастните хора в Рим се разхождат, усмихват се... Те карат едни спокойни старини. На най-слънчевата маса в кафенетата ще видиш пенсионери, които си пият кафето, облечени в кадифе. Да, дрехите им са кадифени обикновено.
 
- И как минава един твой ден в Рим?

- Обикновено ходя със сина ми по събития. Сашо работи на интересни места, взима интервюта за своята агенция. Когато не съм с него, рисувам. Неотдавна му казах - аз съм художник и искам да си остана такъв. Художникът не може да бъде пенсионер. Трябва да живея там... Какво значи да живея? Сутрин пия страхотно кафе, имам страхотна храна, имам легло..., но това още не означава животът. За мен той е нещо по-друго, не да седя пред телевизора и да не правя нищо. Така че аз търся себе си... Можеш да търсиш себе си в това, което правиш, в рисуването. Но можеш да търсиш себе си и в живота... Да се намериш, да видиш дали си част от него. Бих казал, че търся себе си в Рим... Да видя къде съм, правя ли нещо, има ли ме въобще...

- Преди време ти пак живя доста дълго в Италия. Има ли разлика тази година в коледната празничност?

- Веднага ще ти кажа. Срещу жилището, в което живеем, има блок на 5-6 етажа. Преди години балконите грееха със светеща украса. Тази година нито един не беше украсен. Общината традиционно украсява улиците и те са осветени. Но самите италианци като че ли са се свили и сякаш нямат много повод за празник

И това е обяснимо в ситуацията, в която сме. Ние, българите, сме свикнали - като имаш ракия на масата, и е купон. В Италия празникът е друга история - той е в цветовете, в лампите, в светлините, в хубавата приказка, в хубавата храна... 

- А ти къде го откриваш?

- За мен празникът е да намериш време и сили да се върнеш назад и да преоцениш живота си. Кое е доброто, кое е лошото, да ги отсееш.

- След дни имаш имен ден, ще го празнуваш ли?

- Да, синът ми ще ми организира празненство, винаги го прави, когато съм в Италия.

- Изглеждаш ми малко тъжен, Иване. Отдалечавайки се от страната, в която си се родил, не мислиш ли, че някак ти се изострят сетивата?

- Аз не само съм се родил в България, аз тук съм израснал и като художник, и като човек. Тук живея 73-74 г., 50 години рисувам в тази страна. Не е да кажеш само си се родил тук и отиваш в чужбина. Отиването ми в Италия е след половин век работа в тази страна.

- Добре, и не ти ли е добре в Рим?

- Това е много сложен въпрос. Първо, не се чувстваш като “поканен на трапезата”. Никой не споделя с теб ателието си, храната си, дори ако щеш, не споделят и мислите си. И творческите си прояви не споделят. Говоря ти за местните, за италианците. Те стоят на дистанция. Аз ги оправдавам, защото какво мога аз да ги науча. Те са родени там. В някои моменти се чувстваш доста встрани. Както казва един мой познат професор - виждам, че си добър художник, но това не ме интересува. И това ме стряска, защото наистина не разбирам защо трябва да се интересуват от мен. Не мога да променя нищо от това, до което те са стигнали. 

Ако отиваш да правиш кариера в чужбина, трябва да си на 30 години
Със сина си Александър Яхнаджиев

- Какво да правиш на 70? Малко трябва да си луд, за да отидеш на тези години.
И все пак, синът ти е там...

- Александър е там вече 20-30 години. И казва - аз съм роден в България, но нищо повече. Докато аз не мога да кажа такова нещо, че само съм роден в България...

- Не ти ли се иска тук да ти е по-добре и да не ти се налага да ходиш при сина си?

- Мисля, че не само на мен, а на всички ни се иска да се чувстваме в България по-добре. И тези, които сме в чужбина, и тези, които са тук. За толкова години си извоювал име, макар че да имаш име в държава като България не ти дава нищо особено. На теб ти се иска да премериш сили в онези държави, където наистина се прави голямото изкуство. Държавата на Леонардо, на Рембранд, на Микеланджело...

Иска ти се и там някой да каже, че си добър художник. И да го почувстваш. Но обикновено когато отиваш на такова място, ситуацията и животът те слагат на място - искаш или не. Друго е какво си си мислил тук - колко си голям, колко си велик... Това, че много колеги, когато се върнат от чужбина, казват колко са били велики там, е малко смешно. Защото какво значи велик в Рим?! Трябва да имаш 1500 евро да си платиш за 2 седмици една галерия 20 квадрата и да наредиш картините си. Но оттук нататък? Нито някой те познава, нито ще дойде... Като теб художници - хиляди.

- И все пак ти не си седнал пред телевизора! Това не ти е в характера.

- Има нещо, което ми даде известно предимство, това са моите “щуротии”. Хубавата идея е тази, която прескача границите

И ако ти я измислиш по-привлекателна и по-необичайна, тя хваща интереса. Те те харесват и дори започват да те имитират. Преди време със сина ми рисувахме с деца в едно училище върху бутилки, които закачихме на едно дърво. И това много се хареса. Идеята е тази, с която можеш да направиш впечатление. Просто да изложиш картини още нищо не означава.

- Освен всичко друго ти помагаш на Александър в неговата работа...

- Бих казал, че той няма нужда от моята помощ. Сам си върши работата, сам си печели парите и сам си прави кариерата. Той е много напред в това, работи като парламентарен журналист и му идва отвътре. А рисува между другото, има и своя галерия... Така че Сашо няма нужда от моята помощ, по-скоро от моралното ми присъствие. А аз ходя с него и покрай него виждам места, които друг българин може би няма да види.

- Както писа в. “Над 55”, ти беше първият българин, който се качи в летящо такси-дрон.

- Да, има моменти, в които виждам наистина интересни неща. Да посетиш къщата на някой президент, да бъдеш близко до някоя звезда на кинофестивала във Венеция, да видиш лидерите на 20-те най-силни държави...

- Нека завършим с твоето пожелание към хората над 55?

- Разбира се, на първо място са стандартните неща - да са здрави, спокойни и щастливи. За добро или лошо, ако можем да намерим по-точно мястото си в този живот, няма да е лошо. Защото мисля, че десетилетия сме живели в една илюзия. Не че животът не е илюзия, но все пак при нас беше в повече. Мисля, че най-доброто е на тези години да имаш добро семейство. Това им пожелавам!

Валентина ИВАНОВА