Клуб “Млади възрожденци” към СУ “Д-р Петър Берон”- Свиленград, е създаден от Ангел Ангелов, учител по история и география. В своята петгодишна дейност се запознаваме с историческата роля на българското Възраждане, с идеите на Васил Левски, със завръщането към родовите корени и много други.
За особени заслуги в утвърждаването и разпространението на идеите и ценностите на Апостола клубът ни бе награден да бъде почетен караул пред паметника на Васил Левски в София, а ръководителят - с грамота.

По време на занятията се запознахме с превземането на Одринската крепост, Първата и Втората балканска война, разгледахме клаузите на Ньойския мирен договор от 27.11.1919 г. 

Един есенен ден, на 28.11.2019 г., сто години и един ден след подписването на Ньойския мирен договор, ние се срещнахме със столетника Неделчо Мавров Бойков, роден на 04.04.1912 г. в село Мерхамли, Беломорска Тракия (дн. Пеплос, Р Гърция).
Баща му е Мавер Бойков Арабаджиев. Родната му майка умира през 1917 г., оставя сираци три деца: Наста, Ангел и Неделчо. Втората му майка Елена довежда Анастасия, Иван и Пауна. Природени са Бойко и Мата. Общо осем деца. Неделчо има 4 деца, 6 внука, 7 правнука и 2 праправнучета.

Той ни разказа своите спомени, преживявания и теглила, които искам да ви предам в следващите редове:
“Юли 1913 г., когато съм бил на една година, бягаме с каруцата към Маджарово

На следващата година се връщаме в село Мерхамли. Тук израствам до седемгодишна възраст. С по-големия ми брат и сестра ходехме да пасем крави. Спомням си, като пасяхме кравите, играем под един бадем. Изведнъж пада от дървото една топка - голям гущер, около който е завита змия. Уплашихме се и тръгваме да бягаме. На кръста си имам завързана ножка на дълга връв.

Като бягам, ме удря по краката и тичаме, тичаме... като мислим, че ни гони змията.

През зимата станах ученик в първи клас. Пишехме на плочи. Но Беломорска Тракия се дава на Гърция съгласно Ньойския договор. 

На 15.05.1920 г. на летен Атанас правят селски събор. Към 11 часа дойде заповед до една седмица да напуснем Мерхамли. В селото дойдоха европейски войски. На 20 май бягаме. Аз за втори път съм бежанец

Мъжете с животните тръгват за България. Децата и жените ни натовариха на влака през Одрин за Свиленград, който беше български. Тук стоим десет дни. Натоварват ни на влака за Симеоновград към Нова Загора до Ямбол, където стоим 2-3 дни.

След това цялото село се качихме на теснолинейка с коне. Вървяхме дълго. Стигнахме до голяма поляна - Гиглов чифлик. Собственикът, от друга държава, отглежда крави. Сваляйте багажа! Ние се пръснахме. Настаниха ни в един голям обор. Разделиха го на всяко семейство по четири метра.

Идва зима. Оборът няма комини. Не можем да се отопляваме. Тук бяхме до пролетта. Измъчихме се, но бяхме задружни в неволята си. Помагахме си.

Мъжете научават за прочутото с добра паша с. Костур в Сакар планина. На 21.03.1921 г. се разделяме на групи за село Костур, село Лисово и село Студена. Ние се установяваме в с. Костур. Тук заварваме дванайсет семейства одринци, от Чопкьой и от Мерхамли 15 семейства.

Всяко семейство със 150-200 овце. Настаняват ни в салми с по три дувара. Бащите и майките тръгват да жънат в други села. Вземат по малко пари, за да купят мишета. Не стигат парите за чам, по-добрия дървен материал. Покриваме салмите. Чуват за Карчев съзлък, нарязват камъш, правим плетеници, замазваме с кал. Така посрещаме зимата, но идва студена зима. Пада голям сняг.

Част от животните без покрив и фураж измират. С кожите им покриваме колибите. Месото - за храна. Бежанските беди бяха страшни. Бяхме десетчленно семейство, живяхме трудно. Мъките при бягането бяха големи в името на българската вяра.

Така до 1927-1930 година, когато идват пари от Тракия - облигации, заеми за бежанците. Оземлиха ни. С непосилен труд отглеждахме тютюн. През 1936 година с. Костур цъфна, с червени керемиди покрихме къщите. Много мъки и страдания. Много народ се погуби. 

Лошо нещо е робството и бежанството

Още по-лоши са войните. През 1943 г. ни взеха запас в Беломорието. Маларията върлуваше. На 23.12.1944 г. ни изтеглиха към фронта (Втората световна война), към Сърбия - Нови сад, с. Земен - Хърватия, на Дунава с. Батина, спираме в Унгария. Ротата ни я нарекоха маларична. Не взехме участие в боевете. 

Но и тази война взе много жертви, за да се извоюва свободата. Свободни и в мир се живее лесно. Преместихме се в Свиленград, построихме си къща, изучихме си децата, но тъгата по Беломорска Тракия остана. Родителите ни искаха да се завърнат по родните места, но така и не успяха. 

Аз съм един щастлив тракийски българин - бежанец, защото успях да се завърна в бащиното ми огнище

Благодарение на Георги Манолов, умен и успешен кмет на Свиленград, потомък на тракийски бежанци от Мерхамли, който уговаря превоз и официално посрещане на жители от с. Костур и с. Лисово (потомци на бежанци) в днешното гръцко село Пеплос (Мерхамли).

Бях много щастлив, че се ориентирах за разположението на църквата - обновена, училището, кръчмата и къщите. Взех пръст и камъчета, донесох ги на гробовете на моите родители. Преживяхме силни родолюбиви чувства.”

Слушайки разказите на дядо Неделчо и гледайки филма на Мира Добрева “Столетници”, у мен се породи желанието да науча още нещо за историята на село Мерхамли (дн. Пеплос в Р Гърция). Земята на Мерхамли до 1856 г. била обща с тази на село Теке. Тя била във владение на чифликчията Хаджи Емин бей.

След неговата смърт го наследили синовете му Мюсим бей и Хасан бей. Мерхамлийци са закупили земята от Хасан бей за 6000 лири. Така към 1864 г. се образувала Доганхисарската махала. Към нея се присъединяват и семейства от с. Пишман, откъдето са родовете на моите прабаба Митра и прадядо Нико (родителите на дядо ми Димитър). В началото били 60 български къщи, а до 1912 г. достигнали 120 къщи.

Село Мерхамли се прочуло със сладките си дини и ароматни пъпеши. Отглеждали пчели и много животни. Засели черничеви насаждения - създали условия за отглеждане на коприна. Построили църква “Св. Атанас”. След нея си построили и училище. През 1898 г. бил създаден революционен комитет. Тук идват войводите Таню Николов и Бойко Чавдаров.

От Мерхамли е родом войводата Димитър Маджаров, който заедно с Руси Славов и четите им спасяват българското население от башибозуците и редовна турска войска. 

През Балканската война тук е пленен 14-хилядният корпус на Явер паша - на 23.11.1912 г., от сборна конна бригада на кърджалийски и родопски отряди и македоно-одринско опълчение. През юли 1913 г., когато в нарушение на мирния Лондонски договор турците преминават линията Мидия-Енос, населението е прогонено към България.

След реокупацията на Тракия мерхамлийци се завръщат в селото си. Но предстои нова бежанска вълна, продиктувана от клаузите на Ньойския мирен договор от 27.11.1919 г. За тази втора бежанска вълна са разказите и спомените на столетника дядо Неделчо Мавров Бойков.

Същите несгоди и мъки на бежанци от Тракия са преживели и моите прабаба Митра и прадядо Нико, родителите на дядо ми Димитър, които са останали сираци и са се преселили в с. Костур, с. Лисово и по-късно в Свиленград. 

Тяхната съдба събрах и записах в разказа “Преплетените съдби на две мъниста от скъсаната бежанска огърлица”,
с който участвах в конкурса за есе, разказ за ученици на тема “ Завръщане към корените” (Родовата памет е жива).
През 2019 г., по време на вълнуващото приключение - експедиция под наслов ‘’По обратния път на дедите ни’’ и ‘’Завръщане към корените’’ посетих земята на моите предци - с. Доганхисар (селото на Капитан Петко войвода) в близост до с. Пишман, откъдето взех камъче и пръст.

По време на експедицията научих много за пътя, по който бягали нашите предшественици, разбрах причините за събитията от далечните 1912-1913 г. Осъзнах, че войната нищо добро не може да донесе на народите. 

Войната носи само нещастия - изоставени деца, убити мъже и жени, разделени семейства, разрушени домове
Научих интересни неща за всеки град и всяко селце, в което бяхме. Запознах се с най-различни хора - възрастни и деца на моята възраст, участници в експедицията.

И сега, пишейки за преживените не само от дядо Неделчо, но и от моите прадеди събития, още веднъж се пренесох назад във времето, почувствах мъката и скръбта, изпитах трудностите и изпитанията, през които са преминали семействата на тракийските бежанци. 

Доживя дядо Неделчо дълголетие, над столетие, да разказва на нас младите за слънчева Тракия и за прокуденото от нейните територии българско население.

Затова нека пазим родината си. Нека помним трудностите, с които е извоювана свободата ни, и да не допускаме отново да я изгубим. Нека съхраним историята на предците ни и да я предаваме на следващите поколения, за да се знае и помни. 

Записал историята на измъчения тракийски бежанец:
Деян Стефанов ПОПОВ - ученик от IXв клас СУ “Д-р Петър Берон” - Свиленград