Тишина… Мълчание… Мишките се изпокриха в дупките си и не смеят да излязат навън. А навън един човек, една личност, една легенда, е вдигнал триумфално ръце.
Мишките са тези, които не спряха да църкат и чиито имена ще пропусна, защото те знаят кои са. Защото сред тях има светила не само от историята на ЦСКА, а и от историята на българския футбол. Имената обаче се превърнаха в мишки, които постоянно мрънкаха срещу своя тим, срещу своя клуб, срещу своя треньор. В църкането им пригласяха и други, чиито имена също ще пропусна.
А личността е ясна. Личността е Стойчо Младенов, пред когото трябва да се преклоним. Днес Стойчо доказа, че е единственият треньор, можещ да донесе радост на ЦСКА в последните години. Той извоюва две от последните три титли на „червените”. Той победи „Левски” с 3:0 на 26 октомври 2002 година и го стори и сега. По същия категоричен начин. Той е човекът, влязъл в огромния „армейски” ад през юли, когато не се знаеше дали ЦСКА ще го има. Събра футболисти от кол и въже и с много труд, с много работа започна да вади тима от пъкъла.
И докато се мъчеше да го извади, мишките църкаха, църкаха и пак църкаха, превръщайки ада в още по-ужасяваща преизподня. Целта бе ясна - да направят живота на Стойчо и екипа му още по-кошмарен. Да направят по-кошмарен света на… техния клуб. Накрая млъкнаха, заврени в собствените си дупки, изваяни от злоба, ревност и глуповата българщина.
Е, уважаеми мишоци, не ви остава нищо друго освен да излезете навън и да се извините на този, който, докато вие църкахте, пише нова страница в извехтялата история на ЦСКА.
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ
