Легендарният поп-рок певец Станислав Сланев - Стенли е роден на 12 август 1959 г. във Велики Преслав. Има зад гърба си вече над 32-годишна дейност на сцената, множество награди и колоритни моменти. Освен рок парчета и балади, Стенли пише и музика за театрални постановки като „Буря” на Гриша Островски, за която получава номинация за „Аскеер”. Прави музиката и за „Нощта на Кардинала” на Петър Маринков. В личен план е женен за красивата актриса и певица Людмила Сланева - Локо, за чийто албум „Можеш” (2005) пише музиката и прави аранжиментите. Двамата имат дъщеря Никол. Броени дни преди Нова година Стенли разкрива ценно кътче от душата си пред народното издание. А навръх Коледа ще изненада верните си почитатели и с концерт на група „Тангра”.
- Разбрах, че подготвяте коледна изненада с група „Тангра”!
- Да, един коледен концерт на 25 декември, който искаме да подарим и зарадваме феновете си в „София лайв клуб”. За да чуят всички емблематични хитове на група „Тангра” и да останат доволни – още от периода с Чочо Владовски – песни като „Богатство”, „Нашият град”, „Любовта, без която не можем”. После и периода с мен и песните „Оловният войник”, „Жулиета”, „Циркът”, „Закъсняла любов”. Ще запознаем почитателите и с новите двама членове на групата – Иво Чалъков и Стефан Попов (добре познати от Grаvity Co, бел. ред).

- Хората обикновено свързват Коледа с уюта, създаден още от детските години.
- Действително имам много хубави детски спомени от този празник. Непосредствено преди него е и Бъдни вечер, цялото семейство е вкъщи. Беше много весело, с много смях. Когато бях малък имаше и истински зими, снежни приказки. Аз съм родом от едно малко градче – Велики Преслав, и помня как всеки пред къщата си изриваше снега, за да проправи пътека, защото имаше дебели пластове сняг, над метър. Все бяхме с шейни навън. Връщахме се премръзнали, не си чувствахме пръстите, а бабите ни ни слагаха краката в топла вода със сол. Ей такива пъстри спомени имам.

- В предварителния ни разговор си говорихме и за първите сблъсъци с реалността, трудните моменти, когато психиката закалява…
- Да… И един от първите ми трудни детски моменти, за който между другото споделих и при участието си в риалити формата „Музикална академия” преди няколко години, бе в детската градина, когато си загубих говора. И до днес нямам никакъв спомен как е станало, от какво, защо… 
Майка ми, която тогава беше директор на градината, дойде да ме вземе един ден и аз

не можех да кажа и една дума

- Изживели сте някакъв силен стрес навярно?!
- Най-вероятно да, но не зная какво точно е станало. Нито учителката знаеше, нито аз можех да обясня. Така започна едно лечение, което продължи страшно много години. Първите два месеца например майка ми стоеше плътно до мен в една тъмна стая – така я беше посъветвал някакъв професор. Никой друг не влизаше в тази стая, само тя. След това започнах да ходя по лекари, какви ли не, да посещавам лагери за деца с проблеми в развитието, какво ли не. Лечението продължи години, а после децата почти не искаха да общуват с мен, защото аз трудно говорех. После дойде и заекването – трудно ми беше да кажа, каквото и да е било. Беше ми трудно заради това и като ученик, особено когато ме изпитваха. В същото време, когато пеех, това заекване го нямаше, не се усещаше. Това нещо с говора продължи чак до казармата. Особено ми беше трудно да изговарям определени буквени съчетания, например „д, р”, „т, р”. Тогава още нямаше „господине”, имаше „другарю” – и аз много трудно говорех. Предимно мълчах, нещо страшно беше.

- Същият случай е и с колегата ви Михаил Белчев – който заеква, когато говори, но запее ли, пее съвсем гладко и чисто.
- Точно така, да. Заекването изобщо не се усеща, когато се пее. Няма обяснение как се случва, но е факт. Някъде в ученическите си години започнах и живо да се интересувам от музика, по-специално от рок музика. А един от първите концерти, които гледах във Велики Преслав, беше на група „Златни струни”, на която вокал бе Данчо Караджов, а на клавирните – Васил Найденов. Страшно силно впечатление ми направи тази група. И ми повлияе осезаемо. Тогава и през ум не ми е минавало, че някой ден ще работя с Данчо Караджов, а днес сме супер близки приятели.

- Към днешна дата открихте ли отговора на въпроса какво е отключило стреса ви, довел до липсата на говор и впоследствие заекването? Понякога тези бели петна в паметта се възстановяват в неподозирани моменти… При Михаил Белчев например, силният уплах е дошъл след изненадваща поява на петел.
- Да, така е… но при мен все още не са се възстановили. И до ден-днешен 

не знам какво ме е стресирало дотолкова, че да загубя говора си

да не мога да кажа и една дума. Интересното обаче е, че и аз имам страх от всякакви пернати. Не мога да се докосна дори до тях.

- Да се върнем към „Тангра” – защо си тръгнахте преди години от групата? Случи се точно, когато тя започна да изпълнява кавъри…
- Напуснах група „Тангра” през 1986 година, защото имахме договор за чужбина – а там имаше условие да се свирят само чужди песни по заведенията, кръчмарска музика. Не се правеха концерти. А аз не исках да правя това. Исках да продължа да правя и пея българска музика. И останах в България. Те заминаха и се върнаха след година-две, но за съжаление групата вече се беше разбила.

- След напускането на „Тангра” сте живели две години в Русия. Какви са спомените от там?
- Да, точно така е. От ’86-а до ’88-а правех в България някакви опити да записвам песни, но ставаше много, много трудно. И от ’88-а до ‘90-а бях в Русия. И когато чух по руската телевизия, че Тодор Живков е паднал от власт, реших да се върна в България.


Легендарната група „Тангра” след близо 25-годишна пауза

- Всъщност вие още през ‘84-та ставате едно от лицата на промените в България – бунтувайки се срещу статуквото.
- Ще ви споделя нещо, което рядко си позволявам – на един от първите митинги през ’89 година, когато още нямаше песни със социални текстове, ми се обадиха и пях една песен, която записах след група „Тангра”. „Слушайте хора, елате да спорим – вън от уютните къщи. Че вече е време в ръце да се вземем и да не бъдеме същите” – това беше доста стресиращ за времето текст. Тази песен се пусна един два пъти, след което изчезна.

- „Аз съм много краен и критичен”, казвате преди време. А патили ли сте от тази своя крайност някога?
- Аз през целия си живот досега съм бил все такъв. Особен съм малко. А и съм зодия Лъв. Имам малко по-труден характер. Не обичам някой да ми налага нещо. А през годините всичко беше по-различно, което страшно ми тежеше – и ми личеше, че съм недоволен от това. Роптаех непрекъснато и да, имал съм доста проблеми.

- Имахте и едно доста тежко и продължително съдебно дело срещу политик…
- О, да – срещу Александър Томов. Продължи много години, но накрая го спечелих, разбира се. Ставаше въпрос за неизплатени хонорари от предизборна кампания – при налични подписани договори. След изборите той просто реши да не ми плаща и аз се ядосах зверски. Нямаше значение какъв е бил, важното е, че аз си бях в правото – и водих наистина много тежко дело срещу него. Тогава даже

бях предупредил съпругата ми да внимава вечер, когато се прибира

да се оглежда. Защото всичко се очакваше.

- А имало ли е реални основания за тези предупреждения?
- Не, Слава Богу. Но човек никога не знае.

- След като спечелихте делото, имаше ли реакция спрямо вас от страна на Александър Томов?
- Спечелих делото, възстановиха ми сумите по договор. А Александър Томов така и не го видях оттогава. Скоро разбрах обаче, че е станал баща и му пожелавам да е жив и здрав. Пожелавам му щастие, наистина.

- Ето едно ваше качество – въпреки обидата, надграждате с човешки измерения ситуацията.
- О, разбира се. И съм сигурен, че той е на седмото небе в момента от щастие, защото на тази възраст човек да стане баща, е голяма радост. Отново му пожелавам да е жив и здрав.

- Вероятно имате солидна позиция и по отношение на онова, което прави или не държавата за своите музиканти – хората, които творят и пишат история с творчеството си?!
- Ооо, тази тема е просто толкова неприятна за мен, както и за колегите… Не ми се говори нито за пенсии, нито за нищо. Ние сме последна грижа, това е истината. Но на фона на трагедиите, които се случват, просто да се радваме, че сме живи и здрави. И да изпратим тая година с усмивка, пък другата дано е по-успешна. Лошото е, че държавата е много бедна – и за съжаление през всичките тия 26 години нищо не можаха да направят, както трябва.

- Мисля, че не бедността е толкова причина за това следствие, за което говорите, колкото липсата на конкретни качества, организация и мисъл. Днес не говорим толкова как да живеем, а как да оцеляваме!
- Точно така е, за съжаление. И да… то бедността е следствие от тези липси. Права сте. Ако един човек не може да се оправи, той може да кара цял живот жигулата си. Това е положението за жалост. Нищо не можем да направим.

Интервю на Анелия ПОПОВА