Законът за референдумите е в услуга на партиите

С мрачните картини се зае парламентарната група на ДПС, която за учудване на повечето наблюдатели даде бесен отпор на законопроекта, внесен от коалиционния им партньор БСП. В атаките си срещу обсъждания текст Четин Казак стигна дотам, че предположи, че законът, ако бъде приет, ще даде възможност на българските граждани, без да им мигне окото, да въведат смъртното наказание.

Депутатът от ДПС може би е прав. Почти сигурно е, че ако хората бъдат запитани дали трябва престъпниците като изнасилвачи и убийци да бъдат екзекутирани, те ще отговорят положително на този въпрос. Те ще отговорят по този начин, без да са виждали труп, без да са били жертва на престъпление или свидетел на такова. Защото, когато някой въпрос не те засяга пряко, а само евентуално, можеш да решаваш твърде безотговорно нечия друга съдба. Доводът на Четин Казак е може би твърде пресилен, но логиката му е ясна.

Може да се стигне до абсурдни ситуации, в които гражданите да инициират референдуми по безумни поводи, тъй като според проекта на левицата са нужни само 600 хил. подписа на граждани, за да придобие допитването до обществото задължителен характер. На фона на близо 8 млн. население 600 хил. души са прекалено малко, за да бъде тяхното мнение представителна извадка на обществените нагласи и желанието им да поискат референдум. Допитването до народа е част от демократичния процес в много държави и не би трябвало да се оспорва нуждата от него в България.

Все пак е крайно време да има по-ефективни механизми за гражданско влияние върху държавната власт от това да крещим целокупно “Оставка!” и “Боклуци!” пред парламента. В закона обаче за прякото участие на гражданите в управлението трябва да има двойствен механизъм за контрол. От една страна, този на гражданите и, от друга страна, върху самите граждани. Защото колкото и абсурдно да звучи, институциите също трябва да бъдат защитавани от волята на обществото или по-точно в момента, когато то се превърне в тълпа.

Подобни идеи битуват в САЩ от времето, когато бащите на американската нация са писали конституцията на страната си. Не случайно отвъд океана такова явление като референдум не съществува. На малко хора би им пукало, ако някой уцели премиера или някои министър с яйце по време на митинг, но важното в отношенията между управляващи и управлявани е да има стопиращи механизми срещу волята на гражданите, ако тя пречи на властта да съществува нормално и да изпълнява основните си функции, тъй като от това зависи не само оцеляването на партийните и правителствени представители, но и на държавата в нейната цялост.

Предложенията на БСП за промените в закона за референдумите съдържат и други опасности, които са много по-реални от въвеждането на смъртното наказание по искане на 600 хил. граждани. От другите парламентарни групи обвиниха социалистите, че законът им е популистки, но това е най-малката болка. С исканите от червените депутати промени командата “Строй се, преброй се!” може да не важи вече само в армейските редици.

След горчивия опит, който има българският политически живот с изборната търговия с гласове, пътят на логиката ни води към идеята, че едва ли ще е толкова трудно за една партия да мобилизира с финансови или други средства 600 хил. човека, които да си поискат референдум привидно в името на обществения интерес, а всъщност в услуга на партията. Факт е, че БСП е една от най-масовите партии у нас, чиито членове могат да действат много единно и консолидирано.

В сметките на социалистите все пак се прокрадва съмнението, че има някаква макар и малка вероятност да останат в опозиция в следващия парламент. В този случай законът за допитване до народа би вършил добра работа на червените, за да прокарват важни за тях политики, които на всичкото отгоре ще бъдат легитимирани пряко от обществото. Социалистическата партия не е единствената, която има консолидирана членска маса, но тя е единствената политическа сила, която има реалната възможност да се възползва от референдумите. ГЕРБ и ДПС също имат стройни партийни структури и верни поддръжници. Партията на Бойко Борисов обаче така или иначе е почти най-сигурният участник в бъдещото управление, така че допитванията до гражданите едва ли вълнува генерала в момента.

ДПС от своя страна трябва да положи доста повече усилия, за да събере подписите на 600 хил. души, тъй като е доста по-малка партия в сравнение с БСП. Нежеланието на ДСП да одобрят закона в този му вид донякъде е разбираемо. Въпреки че нагласите спрямо етническите турци у нас не прерастват в определен тип агресия, българите с не дотам толерантно мислене спрямо малцинствата с помощта на референдума ще имат ефективен инструмент, с който да въведат лоши практики спрямо другите етноси. За насилие не би могло да се говори, но съществува опасност да бъде наложена чрез допитване до народа някакъв тип завоалирана дискриминация.

От такава формулировка на закона за референдумите нямат сметка и опозиционните сили, макар че от СДС отдавна лансират идеята референдумите да нямат само пожелателен характер, а да имат и силата на закон при определени условия. Десните политически сили имат проблем с обединението на членската си маса по принцип и едва ли биха успели да мобилизират сериозен брой хора, които да поискат референдум по партийна поръчка.

Дори опозиционните сили да сформират коалиция, която евентуално да се запази и след влизането й в парламента, интересите на отделните партньори в обединението ще си останат различни и консолидация за такава мащабна акция като агитирането за допитване до обществото ще бъде почти невъзможна. Това стана видимо и по време на обсъждането на закона за референдумите. СДС колебливо подкрепи проекта на БСП, може би с презумпцията по-добре да има такъв закон, пък макар и калпав. ДСБ от своя страна не излезе с ясна позиция дали е “за” или “против” проекта на социалистите.

В течение на дебата за референдумите в парламента и в общественото пространство се зараждат въпроси, които не засягат предложенията на БСП за допитване до народа, а такива, които засягат самите принципи на допитването до гражданите. Такъв е казусът например с манипулирането на референдумите. Хората решават въпрос от национално значение, но зад него се крие намерението на правителството да насочи общественото мнение в угодна за него посока, докато взема решение, което е също толкова значимо, но което остава извън фокуса на общественото внимание. Другият проблем е в начина на провеждане на допитването.

При референдумите гражданите отговарят с “да” или „не” за даден казус от национално значение. Какво обаче се случва, когато съществува и трети възможен отговор. Президентът Първанов в едно свое изказване заяви, че трябва да има референдум за това дали да има мажоритарен елемент в избирателната система в България. Това е добър пример по наистина важен въпрос, който изисква обществена подкрепа. Сред хората обаче има различни нагласи за това как да се гласува за национален парламент и мажоритарният елемент в пропорционалната система е само един от многото варианти. Някои са поддръжници на чисто мажоритарен вот, други искат преференциално гласуване и т.н.

Поради това може да се стигне до безизходна ситуация, в която въпросът ще е жизнено важен и ще трябва да се подложи на допитване до гражданите, но няма да може да бъде формулиран точно и коректно. Законът за референдумите трябва да бъде добре формулиран и прецизиран, за да не бъде блокирано или манипулирано участието на гражданите в управлението.
/БЛИЦ