“Ето, преписваш тука, опитваш се малко да превеждаш, четеш ми няколко пъти и минаваш”. Така се завършва учебната година в 85-то СОУ “Отец Паисий” в квартал “Враждебна”. Това стана ясно от репортаж на BTV.

 I am (аз съм)

Io am (ти си).

Fain tenky

GYD MORNING (добро утро)

 

Това знаят вашите деца, когато ги изпитват по английски. Отговарят с “Аз к’во да направя, така си го знам”. И край. Тези деца не могат да си кажат заглавието на друг език. На тях им е трудно да се изразяват на собствения си език. За пет класа знаят четири думи. Наясно са обаче, че “всички ченгета са нещастници, копелета, BASTARDS”, думата в английския им речник.

Опитвах се да се заблуждавам, че така е само по училищата в крайните райони на София, докато не се видя, че така всъщност е навсякъде. Представям си какво се случва в провинцията.

Най-лошото в случая е, че родителите виждат що за продукт са произвели и не правят нищо по въпроса. Драги родители, учителите не могат да играят вашата роля, те не са раждали вашите деца. Скъпи родители, това са децата ви, срамувайте се от тях.

Днешните тийнейджъри са крайно нагли, освен, че са неграмотни. Позволено им е много и в същото време никой не се интересува от тях, за това защо са такива, какво знаят, какво могат. Стигат до там, че децата могат сами да определят какво ще се случва на дневен ред. Оставени са да се оправят сами, единствените, които слушат и които могат да им втълпят нещо, това са техните връстници, които са на улицата. Образуват си извратени малки суб - общества, които го играят като правораздавателен орган. Всички по-различни от тях са подложени на тормоз, а в повечето случаи и тупаник. Наистина преходът към демокрация е доста сложен и на много деца, които са родени по това време им е доста трудно. Те стигат до там, че за кофти учителите имат мнение от сорта: “Не съм искал, не съм я прегазил”.

Ужасното е, че след години, точно по този начин тези ваши деца ще излязат от училище и ще поискат да бъдат конкуренти на други, които са учили и чели цял живот, но понеже няма как да стане, ще се озлобят още повече. Детето в същинския си пубертет наистина не може да мисли само, някой трябва да седи до него и да му обяснява нещата, да му покаже какво е добро и какво е лошо, да му внуши морал. Въпросът не опира само до това, дали знаят английски език или не. Знаем, че в училище език не се учи, няма какво да си кривим душата. Не можеш да даваш триста лева на човек, който е търкал университетските скамейки 5 години. Това не е начинът за подбор на персонал и няма да се намерят хора, които да преподават. Така е от доста години. Когато карах държавния си стаж, учениците ме посрещаха с “кукло, искаш ли фъстъци”, защото те бяха силните, те бяха тези, които трябва да определят какво ще се случва в училище. Мисля да си спестя името на училището, за да не се окаже, че има засегнати. Парадираха с облекло, телефони, пари, коли и бижута, просто защото татковците им бяха богати. Още на първия учебен ден наблюдаващият моя стаж учител ми заяви: “Не им се карай много - много и недей да им пишеш двойки, че ще дойдат да ни бият. Тук гледаме да се съобразяваме повече с това какво искат децата, защото родителите им са по-известни”. Евалата, разби ме, честно. Хубаво казах, аз не съм от тук и съм за малко, така или иначе, никак, ама никак не ме интересува.

Социализиращата функция на училището вече не е същата. Само, защото правилата на играта се смениха някъде преди 18-ина години. Липсата на уважение е това, което завладя българското училище. Няма авторитети, оттам няма мотив и то не само за учене, за каквото и да е, няма и морал. Учениците ходят на училище, за да покажат някоя и друга придобивка – телефон, маратонки и т.н. Ходят и за да се опипват, но вече не в междучасията, а в часовете. Ходят и да си организират побоища, важното е да има зрелище. Винаги при тези суб-общества има победители, които всеки път са едни и същи. Тези, които изглеждат по-различно, тези които учат и тези, които отиват в училище за друго, а не за да се бият, са другите, които или са игнорирани, или бити на свой ред. Не съм много сигурна дали от всичко това може да се намери някаква частица оптимизъм, но има деца, които наистина учат и се занимават, може да са едно на хиляда, но поне ги има.

Десислава Вангелова /БЛИЦ