Поп-кайма

София, България 08 Окт. 2010, 07:47 684 прочита 0 коментара

Бльок. Не може да не сте чули, прочели, видели за роклята от сурово месо на Лейди Гага. Всъщност не може да сте жител на тази планета и да не сте чули за Лейди Гага.

В една песен Лейди Гага ни казва I'm bluffin' with my muffin. По-любознателните от вас може и да проверят какво именно значи това, но на бас се хващам, че значението е много ясно за всички езици и култури по света. И това изобразява твърде образно идеологията на съвременния млад човек. Но какво ни се казва с роклята от месо? Всъщност абсолютно нищо – съвременната масова култура не просто няма смислени съобщения до масовия човек, а просто няма съобщения. И шоубизнесът, който е бизнес като всеки друг, безскрупулно ни влиза под кожата, за да не направи нищо, освен да обяви, че гастрономично-сексуалните ни нагони управляват света. Преди старите рокаджии изрязваха с бръснарски ножчета върху гърдите си посланията до &bdquo;електората“, днес те се обличат с рокли от месо, слагат си кайма на главата и се показват по телевизора. Но нека се посмеем на идиотите, преди едни други идиоти да са ни припомнили, че има деца, които умират от глад, а ние използваме храната си за похотлив трикотаж. Всичко е секс, обаче това не е достатъчно точно – всъщност всичко е ебане. И понеже ебането е нещо, което ни обединява категорично, докато преди жените просто посочваха между краката си и казваха &bdquo;Ти никога няма да имаш това“, днес ни казват &bdquo;Ти можеш да имаш това“. Ако преди курвите се криеха зад маската на свободната жена, днес свободните жени се прикриват зад маската на курвата. Струва ми се, че всички навсякъде са се заели именно с това – да &bdquo;блъфин“ с техния &bdquo;мъфин“. Докато две телевизионни предавания ни занимават със своя мъфин, гражданското общество обръща внимание на техния. Отвореното писмо срещу цинизма &bdquo;Великолепната шесторка“ и &bdquo;Байландо“ се радва на изключителна популярност в интернет, сякаш всички са много ядосани от случващото се, но и през ум не им минава да не гледат телевизия примерно или да си държат ръцете далече от клавиатурите на телефоните. Едните помагат цинично, а другите ги изобличават и най-странното е, че тук няма противоречие – всички са прави, защото в съвременния свят няма истина, която смело да противопоставим на наглата лъжа. Има много истини, които си съществуват едновременно, нито се търси лъжливият смисъл на живота ни. Е, добре – има цинизъм, ама това не е новина. Всеки, който се опитва да изплува от блатото на телевизионния живот, трябва да се гмурне в това на цинизма, защото единственият бизнес модел на успешния българин всъщност се състои в това да излъжеш хората. Питайте идеолозите дали това е правилно или не, но единственото, което виждам аз, са хора, които сочат между краката си многозначително. Българските Гаги правят абсолютно същото – пластични операции и се целуват с други Гаги, докато са облечени достатъчно оскъдно, че дори тираджиите да си фантазират улеснено за техния мъфин. Най-лошото е, че дори да искаш да кажеш нещо сериозно на хората, те няма да те чуят, освен ако не си достатъчно привлекателен за тях и не си сложиш кило кайма на главата. А старият рокаджия е интересен дотолкова, колкото е възможно да видим гола дъщеря му на страниците на &bdquo;Плейбой“. А как се случи промяната за нас? Да не би живелият по време социализма дефицитен българин, внезапно посетил супермаркета, да е изпитал културен шок? Едва ли – всичко се случи толкова естествено, неусетно, че никой не можа да ни обясни как всичко това е възможно. Беше само напълно ясно, че в края на пътешествието към един по-добър свят ни чака Лейди Гага с нейния &bdquo;мъфин“ и нейната рокля от месо. Сега Кризата май накара някои хора да си помислят, че може би трябва да карат по-кротко и вместо Лейди Гага да обърнат внимание на кварталната си кръчмарска ъндърграунд певица, но като цяло единственото, което чакаме, е гонгът за Края на Кризата. 20 години преход преживяхме, за да можем да купуваме повече, та някаква дребна незначително двугодишна криза ли може да ни откаже? Съмнявам се. А в тази елементарна ценностна система, освен че няма много общо с реалността, зрителите живуркат своя инфантилен живот, в който лошо не съществува – дори и смъртта е достатъчно да се озвучи с духване върху микрофона. Приказка, в която ти разказват, че от теб - зрителя, зависи страшно много – ти можеш да промениш нещата и да се пребориш със злото – дори само като изпратиш един есемес. Но какво толкова – иначе пращаш есемеса си до &bdquo;милото“ да купи кайма, преди да се прибере, за да си я сложиш на главата. Ангел Зафиров, в. "Новинар"