Кристияна Вълчева е родена на 12 март 1959 г. в София. Най-известната медицинска сестра в България лежа осем години и половина в либийски затвор заедно с Нася Ненова, Валентина Сирополу, Валя Червеняшка, Снежана Димитрова и палестинския лекар Ашраф. Те бяха обвинени не само че умишлено са заразили 393 деца с вируса на СПИН, но и в прелюбодеяние, валутна търговия, производство и разпространение на алкохол…
- След преживения ужас в Либия животът вече изглежда, звучи по коренно различен начин. Но кога го осмисли наистина, защото си споделяла, че и при първите си глътки свобода това все още не е било така?
- Наистина е така. Осъзнаването след това не идва веднага, а се случва постепенно. Но истината е, че аз осъзнавах някои от нещата още докато бях в Либия. В затвора премислях постоянно живота си, защото имаш 24 часа, в които да го направиш. И в един момент започнах да мисля по различен начин за ситуацията, света, хората и обстоятелствата около себе си. За един човек даже не е нужно да премине в живота си през голям катаклизъм, за да разбере колко малко са ценните и важните неща, за които наистина трябва да се тревожим. Много са малко.

- Кои са важните неща в живота?
- Това да сме здрави, да имаме около себе си няколко приятели, не е нужно да са ужасно много, един човек, който да ни обича и всичко друго е наред. Много са малко нещата, за които си струва да изпаднем в истерия, да се обезпокоим твърде много. Осмислих отдавна това и днес съм щастлив човек. Имам мъж, който ме обича, работа, нямам кредити и съм на обща храна. Не виждам какво повече му трябва на човек.

- Докато си била в затвора, почти не се е случвало да заплачеш. Как го постигна, защото това е нещо съвсем нормално, а и много човешко?
- Ще ти споделя, че първите месеци, когато бяха изтезанията, онова, което изпитвах, беше ужас. А ужасът не ражда сълзи. Когато човек е в такова състояние, просто не може да плаче. А по-късно, когато идваха моментите на осъзнаване на ситуацията, през всичките тези години, които прекарахме там, основното и главното, което и до днес повтарям на своите приятелки, които заплакват пред мен, е – ние никога не трябва да се самосъжаляваме. Самосъжалението е самоубийство! Аз не допуснах това, не съм се самосъжалявала нито веднъж. Просто приех нещата такива, каквито са.

- Но как се приемат такива чудовищни ситуации, обстоятелства, обвинения?!
- Те са чудовищни наистина. Но в един момент си казах, че просто ми се изпраща Отгоре някакво изпитание, през което трябва да премина. И няма смисъл да се плаче. Трябва да имам само едно търпение и една молитва. Нищо друго.

- Когато човек е далеч от близките си, от родината и е поставена присъда за живота му, сълзите са нещо съвсем нормално, дори и в тях не е задължително да присъства задължително самосъжалението…
- Разбира се, беше ми мъчно. Но това беше нещо много мое, много лично. Ние всички сме много различни и всеки възприема и отиграва различно ситуациите, в които е поставен. И всъщност точно в това се състои красотата на света. На мен ми беше много мъчно, но запазих търпение. Имах нужда само от него и от молитвата си.

- А имаше ли ги до един момент или през цялото време обвиненията?
- Да… Имаше ги. Като всеки млад човек и аз търсех тогава някъде разрешението на този проблем извън себе си. Но всъщност човек не бива да обвинява. Трябва да разбере и друго – не бива нито да обижда, нито да се чувства обиден. Защото и в двата случая си нанася еднаква вреда.


Българските медици – устойчиви психически зад решетките на либийския затвор. Кристияна е в средата на първия ред

- Простихте ли на българските политици, за които още преди години изразихте мнение, че може би е трябвало да реагират по-рано?
- О, простила съм им на всички. Смятам, че има Бог и всеки си намира и е поставен на мястото си в този живот. Преди години наистина имах в себе си задържани и обвинения, и обида, и огорчение, но вече никого не обвинявам. Абсолютно никого. Гледам напред. Заобиколена съм от добри хора. Имам мъж, който ме обича, внуче на 4 годинки, и изобщо не се замислям за тези моменти. Дори не тая в себе си някакво чувство за реванш. Не. Освободих се от тях.

- Възстановява ли от време на време съзнанието някои от онези ужасни картини?
- От време на време си спомням някои неща, но вече ужас няма. Защото ако имаше ужас и той бе перманентен, то човек непрекъснато ще се връща назад. А като се връща, започва да изпитва неувереност, страх. Изпитва ужаса от това, което е преживял отново. И става така, че

просто не може да
продължи напред 
в живота си

Остава в рамките на този ужас. При мен няма такъв момент. Дори с мъжа ми много рядко се сещаме за това, което е било, макар че сме заедно непрекъснато. Когато се видим с останалите четири сестри – примерно по някакъв повод в София, ние никога не се връщаме назад. Ако го направим, то е само за да се сетим за някои от комичните случки в годините. Въпрос на философия, за да продължим живота си нормално.

- Всъщност вие не сте се познавали преди този случай в Либия, нали така?
- Да, не се познавахме. Те работеха в детска болница, а аз – в неврологичен център в хемодиализа. Преди това дори не се бяхме виждали и веднъж. Там ни се преплетоха съдбите. С тези хора нямах нищо общо. Ние всичките сме абсолютно различни по характер и за съжаление ни събра зла участ, не някакъв приятен момент. Но така се случва понякога в живота.

- Имаше ли в онзи момент нещо, което да подскаже по един или друг начин, че така ще се развие ситуацията?
- Всъщност имаше, да… Хиляди неща, на които аз не обръщам изобщо внимание, защото нямам никаква връзка с детска болница, не познавам никого оттам.

Имаше хиляди
сигнали

Но не, не се усетих, защото всичкото за мен бе много далечно. Все едно да се страхувам сега за бурите в Аризона например. Нещо непознато, далечно за мен. Аз просто отидох, за да работя там, като преди това вече го бях правила осем години. Непрекъснато съм работила в тези години и изведнъж ми се случва нещо, което нито съм успявала да го усетя, нито да предположа, че ще ескалира по този начин. Просто беше наистина като гръм от ясно небе.

- Тези осем години обаче звучат много страшно от гледна точка на пропуснатото време, моменти с близките, моменти живот…
- Точно казано, да. Моменти живот… Ние всички там пропуснахме и хубавите, и лошите неща, които за тези години са се случвали с наши близки. Пропуснах и смъртта на баща ми – той е починал, докато съм била в затвора. Същото се случи и с бащата на Валя. Нищо не можеш да направиш, да промениш… След това малко по малко наваксахме, само не можем, за съжаление, да върнем близките, които сме изгубили.


Медиците ни при завръщането си на българска земя – щастливи и свободни

- Болката на родителите ви е била най-страшна през цялото това време!
- Да… Майка ми близо две години почти не е спала. Сподели ми това, когато се прибрах. Много са страдали близките ни. Но и нашето страдание там беше неизмеримо.

- Затова ли боядиса косата червена в един момент там? Като израз на непокорство…
- Точно така, да. Това беше моят протест. Исках да покажа, че не съм смазана, както искаха да бъда. Макар че средностатистическата българка точно това така и не ми го прости.

Не ми прости, 
че съм гримирана
и с червена коса

когато са излъчвали кадри от процеса. А това, че майка ми също гледа телевизия и ме вижда… Аз просто не исках тя да ме вижда унила, смачкана, умърлушена. Но хората са различни. Има такива, които разбираха това – същите, които се събираха на митинги в наша подкрепа, но и такива, за които бе недопустимо. На онзи 9 февруари, когато направихме 8 години зад решетките – пред църквата „Александър Невски” излязоха хиляди хора с плакати в наша подкрепа. Успяхме там да видим това по телевизията. Видяхме хиляди лица със сълзи на очите. Хора, които не познаваме. И беше една много голяма морална подкрепа. В България обществото никога не е било така организирано и толкова много хора да подкрепят едни българи. Ако това трябваше да се случи, само за да видят хората такова обединение, сигурно си е заслужавало… Да видиш българинът обединен. А хората, за които визията е била недопустима, за мен са нещастни хора в собствения си живот – и проектират нещастието или вината си върху останалите, които не познават. Има и такива. Но аз не им обръщам внимание много отдавна.

- С други думи, към днешна дата го няма горчивият привкус?
- Не… Може би го имаше в началото от време на време, когато сме били още в затвора. Носеха ни вестници или пък чуем отнякъде нещо лошо, неправилно казано, оклеветяващо. И се огорчавахме. Сега вече не е така.

- А интересно е как хората в Либия възприемаха този твой символичен протест?
- Имаше много заснети кадри с протести, в които ни наричаха „Убийците!” Цялата помия падаше най-вече върху мен тогава. Бях „Убийцата Кристияна”. Имаше плакати, изказвания, но аз на тях не им се сърдя. Това е неграмотен, заблуден народ. Тогава, когато си под такава диктатура и ти командват всяка стъпка къде да бъде, е нормална реакция. Оправдавам ги. Не им се сърдя. А интелигентните хора в Либия никога не се усъмниха в нас. Когато ни изкараха по време на протеста с Уокърби от затвора и ни заведоха в един полицейски участък в една къща. Нито един от полицаите, които ни охраняваха там, не ни обвини, нито е повярвал на обвинението. Държаха се изключително приятелски с нас. Чувствахме дори, че те искат по някакъв начин, с нещо, ако могат, да облекчат бита ни. Но те си познават системата, как се случват нещата. Така че много интелигентни хора не са повярвали на това обвинение, но има и такива, които и до ден-днешен вярват.

- Имаш ли днес някакъв натрупан страх, когато трябва да предприемеш пътуване – в България и най-вече извън страната?
- Не, слава Богу, нямам. Почти всяка година ходя в Турция. Иначе за работа – преди 7-8 години имах желание да отида някъде, но не в арабска страна, а в по-цивилизована. Започнах и език да уча – френски. Изкарах четири нива към Френския културен център, но после се случи така, че свекърва ми се разболя и аз я гледах. После синът ми се ожени, роди ми се внуче. И вече когато си над 50 години, нямаш този хъс. Аз исках да отида да работя в чужбина не основно заради парите, колкото заради това, че когато работиш определен период от време там, можеш да получиш някаква минимална пенсия от тази страна, която щеше да бъде в пъти повече, отколкото тази, която ме очаква в България. Но вече съм на 58 и мястото ми е в България. Имам си и хубава работа. Когато се върнах през 2007 г., кандидатствах за рехабилитатор – три години бях студентка с 22-годишните. Завърших, взех си дипломата с отличен. И от 2010 година насам работя във Военна болница. Колегите ми са много свестни и добри хора, работата ми е изключително приятна, вече нямам онези нощни дежурства, каквито имах в предишната си професия като сестра. Вече съм много доволна (усмихва се).

- Как се стига до истинското осъзнаване на онази тибетска поговорка за непоисканото добро? Трябва да преминеш през голямото разочарование, за да стигнеш до смисъла…
- Хората сякаш са по-склонни да кажат, че разбират смисъла, но не и да го приложат в живота си. Така е. При мен често се случва приятелки, които са с по 15-20 години по-малки на години от мен, да ми кажат след проведен разговор:

“Ей, Криси, не
знаеш само колко
ми помогна с това,
което сподели.”

Значи има все пак някакъв смисъл и ценност от това, което съм преживяла и което сега предавам на хората около мен. Например в моментите, когато хората около мен за нещо се ядосват или тревожат за проблем, който в никакъв случай не е голям – говорейки с мен, им става по-леко и по-хубаво. Затова и много ме обичат (смее се). Но преди и аз бях така – много се раздавах, на всеки да помогна, да угодя, да реагирам. Но вече определено следвам тази тибетска поговорка за непоисканото добро. Пак правя… но не в онази степен, в която е било преди. Повече се въздържам. Ооо, а сега, понеже Здравко е тук до мен и чуваш какво казва – „Не я слушайте, не е така” (смее се).


 Янк Бари целува Кристияна Вълчева, която му прилича на Мерил Стрийп, а д-р Здравко Георгиев е прегърнал Ивендър Холифийлд на вечеря в София

- Значи трябва още да се постараеш! А Здравко, доколкото знам, все още сънува от време на време затвора…
- Ще се постарая, щом така ме издаде той (смее се). Но да, Здравко още сънува затвора, при него се получава явно на подсъзнателно ниво. Затова ще го водя при някоя баба да му лее куршум (смее се), няма да разчитам на традиционната медицина. Така ме и посъветваха. Но той е много чист и раним като човек и явно всичко това там много му се отрази на психиката.

- А връщате ли се и двамата към онзи момент на летището в България, когато самолетът кацна и ви посрещнаха хиляди българи, но най-вече близките ви? Невероятна емоция беше тогава!
- Наистина, да. Но знаеш ли, ще те учудя, защото емоцията при мен дойде много по-късно. Когато кацнахме в България, първоначално ни настаниха в резиденция „Бояна”. Разрешиха и на близките ни да идват при нас, да ни виждат, имаше дори осигурени стаи за тях за преспиване. Само че почти всички изгонихме близките си. Знам, че звучи изненадващо… Но ние в този момент просто нямахме нужда да чуем колко много те са страдали. Защото те така започват разговорите си – колко много са страдали през годините. Нямахме просто повече място в себе си да чуем чуждо страдание, при условие че

ние сме минали
през ада

Най-хубавите ни моменти бяха с журналистите – два-три дни след това се събрахме с всички тях и отидохме на един бар. Стояхме там до 5 сутринта. После си дадох сметка защо така се получи… Просто защото с журналистите няма какво да си обясняваме. Те знаят всичко за нас, били са на всички дела, видели са ни – и си говорихме само за странични и хубави неща с тях.
Иначе в първия момент при кацането в България в мен нямаше никакво усещане. Слизайки по стълбичката на самолета, вече знаех, че съм си у дома и нещо хубаво се случва. Но не можеш още да осъзнаеш докрай. Не се развълнувах, дори сърцето ми не се разтуптя. Така, както септември същата година, когато скочих с бънджи от моста на Витиня. Нищо не ми трепна. Знаеш ли... при мен се получи някаква защита на мозъка, на съзнанието. Изграждаш невидима стена, за да не може да те докосва лошото и да те разруши. Но тази стена, уви, спира всичко – и хубаво, и лошо. Трябваха ми месеци, за да мога да си позволя да се зарадвам, да се върна към обикновените човешки усмивки и емоции. Да осъзная, че вече съм свободна. Да започна да се натъжавам, защото бях отвикнала. Не се натъжавах от нищо. Впоследствие с годините започнаха и отново да ми се насълзяват очите, например, когато гледам някой филм. Постепенно се връщах към себе си.

- Най-трудното – да се преодолееш, да постигнеш себе си, въпреки себе си!
- Именно. Точно така. В мен ценностите бяха живи – ако някой се нуждаеше от помощ, от подкрепа, веднага реагирах, но в същото време без да изпитвам емоция, без да се разтреперя, без сърцето ми се да се ускори, без да заплача, без да съчувствам. Нищо. Трябваха ми години, за да започна да се натъжавам и да се радвам истински. 

Интервю на Анелия ПОПОВА