Михаил Мутафов, емблемата на Варненския драматичен театър “Стоян Бъчваров”, празнува рожден ден на 4 юли. Роден е през 1947 г. в Харманли, в семейството на фармацевти, бежанци от Беломорска Тракия. Той е тазгодишният носител на Наградата за чест и достойнство на Съюза на артистите в България. Изиграл е над 100 роли в театъра и над 50 в киното, отличен е с много национални и международни награди и най-вече с любовта на публиката.

За успеха си той казва: “Трябва да си отдаден на актьорската професия, това е! Наградите се дават, за да им се радваме - скромно отбелязва той. -А колкото до героите, усещам ролите като мои. Усещам цветен, многопластов образ, така мога да се превъплътя в ролята. У мен има една чувствителност, граничеща с болезненост, това понякога пречи, а друг път помага.

Трябва да има любов, някаква привързаност към театъра. Не съм пробвал никога дрога, но си мисля, че театърът е като дрога - не можеш без него. Най-хубавото е да обичаш работата си, тогава се получава, тогава е хубаво. Важно е в какво вярваш, към какво се стремиш. Когато играеш на сцената, ти не можеш да бъдеш съвършен, но важното е да се стремиш. Аз съм гледал да бъда честен в работата си, доколкото мога, разбира се, все пак ние сме актьори”, споделя Мутафов.
Детството му преминава в Ивайловград, където завършва гимназия. 

Следва 3 години в МЕИ, преди да се посвети на театъра

Завършва ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” в класа на проф. Желчо Мандаджиев през 1972 г. В периода 1972-1975 г. играе в Димитровградския театър “Апостол Карамитев”, от 1975 г. е един от най-изявените актьори в състава на Варненския драматичен театър “Стоян Бъчваров”. Един от големите актьори на Явор Гърдев, играе във всичките му постановки във Варна и в някои извън Варна.

Сред ролите, изиграни от него на варненска сцена, са княз Зигфрид в “Многострадална Геновева” от Васил Станилов, реж. Николай Колев; Портос в “Честна мускетарска” от Валери Петров, реж. Гриша Островски; Индианецът в “Полет над кукувиче гнездо” от Кен Киси, реж. Станчо Станчев; Йоан Кукузел в “Процесът против богомилите” от Стефан Цанев... 
Често се разхожда из варненските улици. Или покрай морето. Очите му се реят, опипват пейзажа и правят открития, които явно го карат да се изолира в себе си и да мисли над тях. Името на актьора Михаил Мутафов е свързано с морския град повече от 40 години. Няма да е пресилено, ако се каже, че той познава всеки сантиметър от сцената на Варненския театър “Стоян Бъчваров”. В кариерата си има стотици изиграни роли, множество награди, над 25 филма. Известен е със своята отдаденост на ролите, със способността винаги да се откроява в спектаклите, да изненадва публиката, да внася дълбочина в персонажите на своите герои.

“Това се случваше при работата ми със Стоян Камбарев, сега с Явор Гърдев взаимно се съветваме, работим върху пиесата. И когато тя стане, аз се чувствам свободен, защото забравям за нещата, които ме ограничават. Например забравям за мизансцен. Когато ролята стане, се чувстваш като във вода. Плуваш! 

Това, което преживявам на сцената за 2 часа, това в живота се случва за години, а понякога изобщо не се случва, понякога всекидневието е скучно. 

На сцената може да дадеш цялата си емоционалност, да дадеш воля на вътрешните си нагласи, което е трудно постижимо и дори невъзможно в реалността.

Постигаш катарзис, изповед в ролите. Защото, говорейки чрез устата на героя си, аз понякога говоря и за себе си”, казва Мутафов. Определя като добри ролите, в които азът и героят се слеят в едно.



Голямото обвързване с театъра всъщност започва с киното. Михаил (или Мишо, както го наричат всички) Мутафов е роден в Харманли, където обаче живее само 6 месеца. След това семейството му се премества, по думите му, “в един малък, граничен град до Гърция - Ивайловград”. “То не е като сега! Тогава нямаше телевизия. Кино идваше на 2 седмици веднъж. А театър един път в годината. Военният театър идваше там. Това бяха толкова редки срещи, толкова изключителни! Че за човек, който е предразположен към това, са чак шокиращи. 
Без да ми е минавало през ума, че ще стана артист, когато някои герои ми харесваха, си ги играех, представях си, че съм тях, даже ги сънувах 
Но аз не просто ги играех, внушавах си, че съм тях”, спомня си актьорът. Допуска, че именно затвореността на Ивайловград, неговата изолираност са възбудили у него интерес към театъра. “Невъзможността, която усещах, сега е трудно да си я представи човек. Сега желанията изглеждат осъществими, но тогава тези срещи изглеждаха нереални за постигане. Мен ме потискаха авторитетите, които съществуваха. Не можех да допусна дори, че мога да бъда като Коста Кисимов или Апостол Карамитев. Но в цялата невъзможност, в която съм живял, сигурно несъзнателно съм разбрал, че искам да бъда друг, различен”, реди пъзела на кариерата си емблематичният актьор на варненския театър. След детските години продължава да поддържа жив огъня в себе си към сцената с различни училищни постановки. Когато идва време разделно, в което да реши какво иска да учи, се оказва, че нищо не му е интересно, към нищо няма влечение. Яхнал вълната на всеобщия интерес към мъжките специалности в МЕИ, кандидатства и го приемат в специалност “Електроснабдяване и обзавеждане на промишлени предприятия”.

Когато следването му стига третата година, решава да се завърти край студентския театър, където се явява на конкурс. “Стана случайно! Решиха да ми дадат главната роля, което малко ме шокира. След като представлението приключи, кинорежисьорът Людмил Кирков седна да говори с мен и ме убеди да кандидатствам във ВИТИЗ (сега НАТФИЗ). И ме приеха. А тогава беше стълпотворение от кандидати, 3-4 хиляди души се бореха за 30 актьорски места.”

Стъписани от взетото решение, роднините на Михаил Мутафов пробват отново да го накарат да се върне в МЕИ и да се откаже от ВИТИЗ. 

Чичо му декларира, че е готов да му даде колосалната сума (по това време средната работна заплата е била 60 лв.) от 5 хиляди лева само да не изоставя специалността си в техническия университет

Това изкушение обаче не проработва. Михаил Мутафов попада в класа на проф. Желчо Мандаджиев и проф. Крикор Азарян. “Когато емоционално взимам решения, те обикновено са правилни. Рационално когато се опитвам да разсъждавам, обикновено винаги се дъня жестоко”, споделя актьорът. След като завършва, три години е в Драматичния театър “Апостол Карамитев” - Димитровград, след което заминава във Варна.

За една от ролите си - Индианеца в “Полет над кукувиче гнездо”, Михаил Мутафов отива в психиатрията, за да наблюдава поведението на мъж с разновидност на шизофрения, която се проявява с пълна неподвижност, прекъсване на връзките с околния свят. “Тогава започнах да харесвам ролите, в които се мълчи. Защото те имат друг живот, свой! Обичам си тази роля, защото трябваше да проведа действие чрез мълчание и усетих сладостта му”, казва Мутафов. 

Това е искрено, там не може да се лъже. Мога да кажа - аз много те харесвам, но ако го прочетеш в очите ми, там не мога да излъжа. Няма как?!”, разсъждава актьорът. Казва, че мълчанието е по-многопластово, дълбоко като бездна. Именно по този начин, с една дума, общува с режисьори като Явор Гърдев, покойния Стоян Камбарев. 
Обича да цитира мисълта на Атанас Далчев, че мълчанието е най-трудното нещо и на сцената, и в живота.

Паулина БОЯНОВА