Не, не съм умник. Просто познавам този любим за мен спорт, познавам и основните закономерности в него. И най-важната сред тях е кариерата в т.нар. аматьорски бокс.

 

Имал съм житейския шанс да гледам боевете на извънредните легенди. Тоталните. А именно Мохамед Али, Джо Фрейзър и Джордж Форман. В същия порядък Али е олимпийски шампион от Рим - 1960 година, Джо Фрейзър - олимпийски шампион от 1964 година в Токио и Джордж Форман - олимпийски шампион от 1968 година в Мексико. Дон Кинг направи всичко, за да направи мачове между тях и светът да разбере кой е най-великият. Беше Али.

 

Малко по-нагоре за аматьорския бокс написах "т.нар". Защото аматьорският бокс е с различен формат на състезание и оценка, но не и с различен, аматьорски подход, в подготовката и изявата. Той беше и остава най-голямата пресявка, преди да посегнеш към трона в 12 или 15-рундов мач, както някога. Да посегнеш към голямото зрелище и големите пари. Тестът - Олимпийските игри!

 

Владимир Кличко отдавна задмина тримата големи, които изредих. И нека не забравяме - ОЛИМПИЙСКИ ШАМПИОН от Атланта 1996 година.

 

Вероятно ви прави впечатление, че шампионите и претендентите обикновено имат победи до сблъсъка, 90 процента от които с нокаут. Ето това в аматьорския бокс е невъзможно. Не заради по-големите и по-меки ръкавици, не и заради каските на по-късен етап. Там случайни съперници няма. Всички са подготвени.

 

Мислех си тази нощ, когато гледах драстичната разлика в класите, че от всички български боксьори, които съм гледал, вероятно само един имаше шанс за величие в шоуто. И той е Даниел Петров. Олимпийският ни шампион от Атланта през 1996 година при най-леките носеше всички характеристики за другите правила. Тези на професионалния бокс. Можем само да гадаем докъде би отишъл Пинчера, ако бе поел по този труден път.

 

Не обичам професионалния бокс не заради тежкия комерсиален привкус. А заради бруталните сигнали на безпардонност. Боксът е спорт на джентълмените. Той изповядва философията на честния бой. Неслучайно в образователната програма на английските елитни колежи през 19 век се въвежда задължителното занимание с този спорт. Защото възпитава към победа, калява воля, нанасяш и понасяш удари. Точно като в живота, където по-напред си сам, а едва след това в екип.

 

Гледал съм и гледам най-великите професионални боксьори, но моята челна тройка е само от "аматьори". Двама кубинци и един българин.

 

Безусловният първи, моят най-велик, е напусналият ни едва на 60 преди две години Теофило Стивенсон. Олимпийски шампион от 1972 година в Мюнхен, от 1976 година в Монреал и от Москва през 1980 година. Неземно добър. Спортист и човек. Той щадеше съперниците, той беше огромен майстор и джентълмен. Не предаде себе си и никого.

 

С другите двама съм имал прекрасния подарък да общувам, да бъдем заедно, не само на състезания, но и като приятели. Географската дистанция и политическите вълнения попречиха да  развием приятелството си и да запазим отношения с моя номер две. Макар, че трудно бих го отделил по величие от Теофило. Той е Феликс Савон. ТРИКРАТЕН ОЛИМПИЙСКИ ШАМПИОН при полутежките. Които обичат бокса, знаят, че три титли на олимпиади, освен Теофило и Феликс, има точно още на един състезател. Унгарецът Ласло Пап.

 

Феликс е един изумително добър човек. Образован и възпитан. Боксьор, който се отнасяше с извънредно уважение към съперника. Именно на Световната купа в Бангкок, когато кубинският щаб разбра, че срещу отбора се води нечиста битка през съдиите на ринга, те трябваше да решават мачовете категорично. Феликс излизаше, поглеждаше съперника, казваше "Сори!" през гумата, при почукването на ръкавиците и след команда "Бокс!" обикновено приключваше между 30 секунди и 1 минута.

 

Третият в моята челна тройка е Ивайло Маринов от Варна. Гениален. И разбира се - ОЛИМПИЙСКИ ШАМПИОН  от Сеул през 1988 година.

 

Когато слушах в студиото олимпийския шампион Петър Лесов, непосредствено преди мача, се успокоих съвсем. Вече бях сигурен, че анализът е направен прецизно. Пешо е в някаква степен като Димитър Пенев. Има труден изказ, но разбира този спорт, както малцина на планетата. Вече бях сигурен, че сме стъпили на земята и в нашия щаб няма еуфория.

 

Двубоят в Хамбург между шампиона Владимир Кличко и претендента Кубрат Пулев е златна страница за българския спорт. Първата с подобен текст.

 

Ако има изобщо значение моето отношение, то бих искал да благодаря на Кубрат Пулев за импулса, за очакването, което даде на нацията. За куража. И за отговорността: "Ние българите не се предаваме. Така да знаете. Продължаваме напред!" Тези думи на софиянеца ми взеха душата. Това момче е водач.

 

Защото само голям мъж и лидер може да праща послания за слава на нацията, след като е отнесъл легендарната лява ръкавица на Кличко, дясната му страна е заприличала на бухнала пица и когато пред света налага същата тази част на лицето си с лед. Боли. Сигурен съм. Има пристъпи на гадене. Знам го. Но той се извини с поклон, че не е успял и даде нов кураж. Поиска от българите да бъдат воини.

 

Поклон за това!

 

Вероятно не сме били много тези, които бяхме отписали Пулев в тази битка. Защото не са толкова обичащите този мъжки спорт, колкото футбола. Ако беше футбол и снощи срещу нас не беше Малта, а Бразилия, то негативната прогноза би била мнозинство. Това е спортно-техническата разлика.

 

Но България има нужда от герои. Безусловно Кобрата е такъв.

 

Съжалявам за Кубрат и неговия спортен неуспех. Но той бе шампион преди и след мача. Веднага след мъничките ни звезди Крисия, Хасан и Ибрахим.

 

Нека не униваме! В събота бяхме втори. В Европа и света. Колко пъти изобщо сме там!

 

А на въпроса в началото. Кой е Владимир Кличко? Влад е велик майстор на боксовите ръкавици. Влад е велик шампион.  ДОКТОР ПО ПЕДАГОГИКА СЪС ЗАЩИТЕНА ДИСЕРТАЦИЯ В УКРАЙНА И ДОКТОР ПО ФИЛОСОФИЯ СЪС ЗАЩИТА В ГЕРМАНИЯ. Втората образователна титла и написването на дисертацията му отнемат 4 и половина години.  Без да слезе от трона.