Почина Венцел Райчев

София, България 02 Юни 2009, 15:47 4323 прочита 1 коментара

Почина социологът, журналист и преводач Венцел Райчев, баща на социолога Андрей Райчев, съобщиха от семейството.

Венцел Райчев е български социолог и журналист. Доктор по социология. Известен е като преводач на Солженицин и Достоевски. През втората половина на 80-те години на ХХ в. е главен редактор на в. "Софийские новости", издание на Агенция "София прес". Заради перестроечните му тенденции е свален от поста му и изпратен на работа в бюрото на агенцията в Москва. Женен за Кира Андрейчина, баща е на социолога Андрей Райчев и журналиста Владимир Райчев. Венцел Райчев е роден през 1930 г. в село Петърница, Плевенско, където баща му е директор на училището, а майка му – учителка. И двамата са с леви убеждения. Скоро след идването му на бял свят семейството се заселва в борческия софийски квартал “Коньовица”. Още преди да завърши столичната Пета мъжка гимназия, бъдещият журналист и преводач, става член на РМС. Година и нещо учи инженерство в Москва. Връщат го заради защита на Трайчо Костов на земляческо събрание, на което реч против “предателя и врага” произнася самият Вълко Червенков. След това по заръка на партията прекъсва следването си в Юридическия факултет на Софийския университет и се записва в Морското училище във Варна. След като се демобилизира като флотски офицер, “капитан трети ранг” Райчев решава да се отдаде на журналистиката. Междувременно още като курсант е успял да издържи оставащите му изпити в СУ и получава диплома за юрист. Няколко години по-късно завършва и журналистика в Алма матер. Доктор на философските науки, с множество публикации в сферата на социологията и обществените науки. Кариерата му на медийното поприще започва в органа на ЦК на БКП “Работническо дело”, където работи от 1961-ва до 1966 г. Напуска елитното издание, за да отиде в току-що основаната “Народна култура”. Там удържа обаче само година. През 1968-ма постъпва в “Отечествен фронт”. През 1971 г. се прехвърля в излизащия на няколко западни езика в. “София нюз”, издание на агенция София прес. През 1985-а е назначен за главен редактор на вестника. Три години по-късно е уволнен и изпратен за кореспондент в Москва. След промените става главен директор на София прес, на който пост се пенсионира през 1992 г. След дълги години мълчание Венцел Райчев наскоро проговори пред БЛИЦ и разкри, че генерал от ДС го е натопил за “резидент на КГБ” в България. След това клюката била подета от журналистката Ангелина Петрова. Тя пък се усъмнила как така Райчев е свързал Желю Желев и Борис Елцин по време на пуча в Русия през август 1991 г., когато всички телефонни линии в Белия дом са били прекъснати. И стигнала до “извода”, че телефонният номер на руския президент е бил даден на преводач №1 на Солженицин от КГБ. В първата си публична “изповед” от няколко години насам бащата на мастития социолог Андрей Райчев огласи още как е бил уволнен заради материали, възхваляващи перестройката в бившия СССР, и обвинен от ЦК в служене на “чужди партии и държави”.  - Г-н Райчев, около смъртта на руския журналист Борис Балкарей, съдружник или мениджър, това вие ще уточните, в българо-руската фирма “Планета 999”, още се носят противоречиви слухове. В българските медии го назоваха “шпионин”, прокрадна се версията, че бил “ликвидиран”. Впрочем фирмата “Планета 999”, която се създава като дъщерна структура на София прес, докато сте били директор на агенцията, се свързва основно с вашето име. Някои журналисти още я наричат “филиал на КГБ”. Вашият коментар? - Когато бях кореспондент в Москва, се запознах с Балкарей. Той работеше във външния отдел на списание “Новое время”. Почнах да пиша за тях хубави неща за България. След това, когато вече бях директор на София прес, а агенцията беше в много тежко положение и трябваше да се мисли как структурата изобщо ще просъществува, Балкарей ми каза: “Абе, тука има една фирма, която се интересува от България и иска да направи там филиал. Търсят партньор”. Така създадохме фирмата “Планета”. Те даваха парите, ние нямахме никакви средства. 51 процента държеше руската страна, а 49 – София прес, по-малкият партньор. В същия период и “Новое время” започна да изпитва невероятни трудности. И Балкарей дойде да работи в тази фирма като представител на руската страна. Мен пък ме избраха за председател на фирмата. От време на време руският ни партньор - фирмата “Руский дом”, ни пращаше някакви материали. Например няколко кораба с дизелово гориво. Тогава нямаше никакво гориво. Ние го продавахме – на държавната “Петрол” основно, защото още нямаше частни фирми. С тези пари купувахме консерви – в Съветския съюз по това време беше настъпил глад, нямаше нищо. За година и половина имахме около 30 млн. долара оборот. Много добре вървеше всичко, докато руската фирма не фалира. Там нещо я подгониха, доставките се прекъснаха, нямаме пари, нищо не можем да правим... А Балкарей тогава беше пристигнал с колега от “Российский дом” в България. Трима души бяха дошли. Единият остана в София, а Балкарей, който беше чудесно момче, много свястно, но може би искаше да се изфука, каза на другия руснак: “Хайде да те заведа до Истанбул”. Ние тук имахме някаква работа, но те бяха свободни и заминаха. Още повече, че тогава руснаците имаха безвизов режим с Турция. Заминават те с една кола, отиват в Истанбул, ние тук си свършихме работата, чакаме ги на другия ден да се върнат, защото на обяд им излита самолетът, в Будапеща трябваше да ходят не знам по каква работа. Стоим, чакаме, чакаме, а тях все ги няма. До обяд не се върнаха. Самолетът излетя. Мина време, пак не се връщат. И тогава се разтревожих много, защото бяха отговорни хора. Най-напред се свързахме с нашия граничен пункт. Питахме такава и такава кола минавала ли е, потвърдиха ни, че е влязла в Турция, но не е излизала. Значи, още са там. Звъним в турската фирма, с която руската страна имаше някакво партньорство, и оттам ни отговориха: “Да, бяха, настаниха се в еди-кой си хотел, но оттогава не сме ги виждали”. Обадихме се в хотела и ни казаха, че са напуснали сутринта в 6 часа, за да хванат самолета по обяд. Но така и не са пресекли нашата граница. Тогава имахме консулство в Одрин. Един мой стар познат – Кирчо, по това време беше консул. Звъня му и казвам : “Кирчо, така и така, едни руснаци търся, заминаха в Истанбул и още не се връщат...” А той ми отговаря: “Виж какво, малко преди Одрин е станала жестока катастрофа. Двама руснаци има загинали”. Обадих се на руската фирма и те веднага излетяха с частен самолет. Много жестока катастрофа. Абсолютно неспасяема, пък и пътят там е лош. Но предполагам, че и нашите са надували, защото колата им се е ударила челно в камион. Не ходих тогава, само защото беше трудно – трябваше да ми издадат виза. Руснаците осигуриха ковчези и ги транспортираха. Ходих на погребението, разбира се. Много лошо се получи. - А как се появи името ви в списъка на кредитните милионери, публикуван през 1998 г.? - Вижте, трябва да пристигне някаква стока от Русия, трябва да се продаде... Не можеш да чакаш да ти дойдат парите, да ги сложиш някъде и след това да започнеш да купуваш. Ние взимахме срещу стоките, които се внасяха, и срещу договорите за внос кредити от тогавашната Българска външнотърговска банка. И ги погасявахме, общо-взето, докато “Руский дом” фалира. Оказа се, че двама-трима души от фирмата са взели пари, някаква руска история, която често се случва, но при тях е в много големи мащаби. Аз много пъти съм протестирал. Последният скандал стана, когато пристигна последният кораб с петрол и ние го продадохме на “Нефтохим” за преработка. Получените пари внесох за погасяване на кредита. - И не реализирахте никаква печалба? - Печалбата идваше от това, че ние взимахме стоки, които ги продавахме в Русия чрез “Русский дом”, а за нас оставаше някакъв процент. Всъщност ние тук работехме като комисионери за тази фирма. Комисионер де факто беше София прес. Нямаше частни лица. - Но се писа, че актрисата Виолета Гиндева например имала пакет акции в “Планета 999”... - Виолета я бяха изхвърлили от театъра. На Михаил Белчев не му даваха да прави концерти. Тогава бяхме създали дъщерна фирма на “Планета”, в която се бяхме събрали с него, с Виолета Гиндева и още някои други, не помня вече кои. Имахме идея тя да се занимава с културна дейност, но фирмата, разбира се, не се занимаваше с никаква дейност, защото нямаше пари, а и време. Само я регистрирахме. Естествено, плащахме заплата и на Мишо, и на Виолета, за да могат да изкарат този период. След това Виолета отвори някакъв магазин. Не съм я виждал от много отдавна. Беше ми казала, че продава парфюмерия. Мишо полека-лека се закрепи. - Говори се, че Андрей Луканов ви е запознал с магната Робърт Максуел, чието издателство “Пергамон прес” издаваше трудовете на Тодор Живков и други комунистически лидери? - С Андрей се запознахме след 10 ноември. Преди това нямах достъп до него, той беше кандидат-член на ЦК на БКП. Даже интервю не съм взимал от него. Но сега се сетих точно кога се запознахме. Това беше през кризисния период за София прес. Нямаше пари, разпадаше се всичко и единствената ми мисъл беше да закрепя някак си агенцията. По това време в България пристигна Максуел. Нали пише, че съм “негов човек” /смях/. Вдигна се страхотен шум, защото тогава всички бяха бедни. Към него бяха насочени очаквания, че едва ли не ще позлати България. Свиква той пресконференция, отидох и аз. И Андрей Луканов беше там. Те бяха близки с Максуел, който искал да купува някакви заводи у нас. Разговарял с Луканов като премиер и с Пирински, който тогава, мисля, беше министър на външната търговия. След пресконференцията казаха, че който има някакви частни въпроси и проблеми и искания към г-н Максуел, да остане, той ще ги приеме. А Максуел тогава отпусна 1000 тона хартия /между другото Луканов я разпределяше и именно той даде хартията на в.”Демокрация”/. Влязох в по-малката зала, където Максуел седеше на едно кресло и приемаше “просителите”. Малко така ме посрещна, защото му е писнало, всеки му иска пари. И ме пита: “Вие какво ще искате?” Аз даже се ядосах и му казвам: “Аз нищо не искам. Аз искам да ви дам нещо”. – “Какво ще ми дадете?” – “Една идея”. Видях, че изпита някакъв интерес, защото явно съм бил първият, който не му е казал да му даде 1 милион, за да направи еди-какво си. “Аз ви предлагам, това е от областта на опитите ми да закрепя София прес, да създадем една балканска агенция, на която София прес може да стане, така да се каже, център. Защото имаме сграда структури...” На него явно му хареса и каза: “Така ли? Как ще стане?” – “Ами, викам, ние ще дадем нашата база – имаме печатница, имаме всичко, но ни трябват оборотни средства”. – “Да, ние ще участваме”, казва Максуел. Викна един от своите хора и му казва: “Подготви договор за съвместно предприятие между София прес и “Пергамон прес” за създаване на такава организация. Те участват с базата си, ние участваме с финансиране на мероприятието”. А на мен ми каза: “Каня ви на вечерята, която давам”. Така стана, че освен мен нямаше нито един журналист, защото всички са му искали пари. На вечерята бяха Андрей Луканов, Пирински и други хора, не си спомням точно. И по време на кафето се запознах с Луканов. Максуел ме представи. Каза нещо много ласкаво: “Ето, това е единственият човек, който не ми поиска нищо”. Андрей ме погледна с интерес. Нещо поговорихме, ама нищо особено. След това, вече на базата на познанството ни, пак по някакъв въпрос на София прес поисках да се срещна с него. Той ме прие, беше много симпатичен човек. Отворен, учен, много компетентен. - И той ви включи, както се пише в Интернет-форумите, в своите “икономически схеми”? - Вижте, с него никакви икономическа схеми не съм имал. Ето, Райдовски например... - Да, щях да ви питам и за него, тъй като той заяви пред медиите, че вие сте изнасял ток за Гърция. - Моля ви се! Нито веднъж не съм се срещал с него. Не съм му виждал очите. - Не сте имали конфликт на интереси с Красимир Райдовски, както е модерно да се казва? - Какъв конфликт на интереси, той е работил в съвсем друга област. Бил е резидент в Гърция, поне така говори. Въпреки че той е толкова глупав, че едва ли е бил резидент. Аз съм говорил с негови колеги, които казват: “Той беше последният човек. От Гърция го върнаха поради некадърност”. Не знам дали е така, това може да са техни колегиални междуособици. Иначе - да, чел съм, че сме изнесли тока в Югославия. Как е възможно, Боже Господи?! Въпреки че съм си мислил, че това е хубав бизнес – натискаш копчето и мрежата си го поема. Няма транспорт, няма складове. - В една от книгите си покойният ексдепутат от ДПС /след това независим / проф. Димитър Сепетлиев пише, че сте имали някаква ултраконспиративна среща с Петьо Блъсков, на която сте му дали идеята мерцедесът му да бъде взривен заради застраховката. И това ли е поредният мит около вас? - Ей, Богу, не знам! Казах ви, че навремето Петьо Блъсков ми пусна материала от Москва за филма “Маргарит и Маргарита”, за което лично той имаше неприятности. След това моят по-малък син Владимир стана основател заедно с Блъсков, с Радостина Петкова, с Емил Петков, Драго Драганов и Валери Найденов на пресгрупа “168 часа”. С бащата на Емил Петков бяхме колеги от “Отечествен фронт”. И петимата дойдоха при мен, когато бях директор на София прес, да се съветват като стар журналист да им дам някои насоки. Тогава им казах: “Момчета, нямате пари, нямате нищо...” А те: “От Първа частна банка на Моллов ни дават кредит”. И понеже бяха кадърни момчета, направиха вестници. Цялата наша днешна журналистика оттам започна. А за мерцедеса е пълна измислица. Тогава те толкова много пари печелеха от вестника! Освен това Петьо е с широки пръсти, за какво му е някаква си застраховка? Глупости. Първо, няма причина да се срещам конспиративно с Петьо. Можем да се срещнем без всякакви конспирации. Просто по работа. Второ, ако му бях дал такъв съвет, той щеше да ме вдигне на смях и да каже: “Ти луд ли си?!” Пак повтарям, че те тогава печелеха страшно много пари. Извънредно. Те си отидоха с пари всички момчета. Успяха да вземат нещо, въпреки че не бяха тези пари, които печелеха. Тези печалби им изядоха главата според мен до голяма степен. Тази печатница ги зароби. Взеха много голям заем от Първа частна банка и когато тя фалира, заемът пропадна, продадоха я на ВАЦ... Условието беше екипът да остане същият. Такъв беше договорът за продажбата с ВАЦ. Но им казаха: “Момчета, дотук бяхме”. Тогава на моя син Владимир, който знае много добре немски, му предлагат да стане главен редактор, но той е много морално момче и им казал: “Абе, я си гледайте работата!” Всички са повторили думите му и са напуснали. ВАЦ им платил, каквото е трябвало, но още в първоначалния договор е имало точка, че при излизане няма да работят 1 година в други печатни издания. Затова една година се мотаха, по някакви телевизии се опитваха да ходят, общо-взето, никакви ги нямаше. Но след това основаха вестник “Монитор”. - Като студент вашият син Владимир е бил задържан заради доносите на Георги Коритаров – което се разбра едва наскоро, а в дома ви е правен обиск. Тогава от МВР обясниха ли ви защо са тези драстични мерки? - Журналистката Ангелина Петрова беше поискала от бившия вътрешен министър Румен Петков да се отворят досиетата на тоя, тоя и тоя. И когато това става, между тях е и Коритаров. - Как си обяснявате обаче, че името на сина ви, срещу когото е писал Коритаров, не е било задраскано от публикуваните факсимилета с донесения на “агент Алберт” до Държавна сигурност? Практика е тези имена да се заличават. - Сигурно са взели оригиналите. Може някои имена да ги задраскват. - Да не би някой да е целял конфликт... - С кого? - Че то е съвсем ясно - между Коритаров и вашето семейство. - Коритаров сигурно е идвал вкъщи. При обиска искаха да видят стаята на Владимир. Тогава, през 1980 г., по абсолютно незаконен начин иззеха моя превод на ”Един ден на Иван Денисович” и самата тънка книжка, излязла в началото на 60-те години. Имаше и една обемиста папка – по това време Окуджава и Висоцки нямаха официални издания – с техни записи. И понеже върху папката с превода на “Един ден на Иван Денисович” пишеше Солженицин, иззеха и нея. Казвам им: “Ама това е съвсем официален превод...” Взеха ми и подробното писмо, което Солженицин ми беше написал по повод мое запитване за лагерната терминология в романа. Минаха и през другите стаи. Синът ми го извикаха в Софийско градско управление на МВР. Оттам дойдоха. И добре, че дойдоха, защото не знаехме какво става. Владимир току-що се беше оженил и трябваше да пътуват с жена си във Варна, имаха карта. Той обаче не се появи и тя замина, защото имаха билети за самолета. Изведнъж на другия ден го водят. Петима души дойдоха. Показват ми заповед за обиск. Викам им: “Какво търсите, за да ви го предам доброволно?” – “Нищо няма да ни предавате, нищо не търсим. Къде е стаята на сина ви?” Заведох ги, те търсиха, ровиха, обръщаха – какво толкова може да има там? Ето, това бяха компроматите. Не знам по какви причини искаха да му покажем обувките. Жена ми ги показа, гледаха ги и това беше цялата работа. Казах им: “Вижте, момчето арестувано ли е? Има ли някакво обвинение?” – “Не е арестувано, има обвинение, че е говорил против маршал Толбухин”. Буквално това бяха думите им. Защо маршал Толбухин, и досега нямам представа. Не го били арестували Владимир, а го били привикали. След това се вдигнаха и си заминаха. - Синът ви разказа ли ви какво точно се е случило и защо в цялата история е замесен маршал Толбухин? - Владимир не би могъл да говори срещу съветската армия, в нашето семейство винаги е имало привързаност, култ към Русия. Може срещу Тодор Живков нещо да е казал. От донесенията на Коритаров става ясно, че са си говорили за битови работи тук. Абе, студентска кръв, всякакви работи са си приказвали. Владимир нищо не ми обясни. Каза ми, че не знае какво искат от него. “Те, вика, ме разпитват за конспирации - неща, от които понятие си нямам”. - Защо Владимир не отговори публично на Коритаров, а по-големият ви син Андрей се зае с медийната му защита? - Владо каза: “Не желая да се занимавам с този мръсник, това е под достойнството ми”. Владо е такъв. Той е малко дръпнат. Андрей се беше нервирал ужасно, а и аз също се нервирам от тази морализаторска поза, която заема Коритаров. Добре, бил си разузнавач, но да пишеш доноси срещу колегите си от Университета, това е много гадно.  /БЛИЦ