Мария не прави панихиди от години, семейството й било унижавано неведнъж
Наскоро дъщерята и вдовицата на един от най-прославените футболисти от близкото минало Никола Котков се изповядаха пред цяла България в предаването “Истории с Патрашкова” по TV2. Агенция “БЛИЦ”, с любезното съдействие на TV2, ви предлага цялата изповед на Мария Коткова, спомените й преди и след зловещата дата през 1971 г, която само за миг отнема живота на любимия й татко. На 30 юни 1971 г. фатален удар възпламенява “Алфа Ромео”-то на синята “деветка” и прекъсва завинаги славния път на две велики личности – Никола Котков и Георги Аспарухов!
Когато баща й загива, Мария е едва 9-годишна. Малкото тогава момиченце на моменти даже не си е спомняло как точно се е казвал татко й... “Бях много малка, не ми беше лесно да живея без баща”. Останалото звучи така:

Мария потвърждава версията, че в колата, в която са били Котков и Гунди, е имало и трети човек:
“В колата е имало още един човек, който изобщо не се споменава толкова години. Те са го качили на бензиностанцията на Витиня. Мисля, че е бил полковник. Случаен човек е бил, съвсем случаен. На автостоп са го взели. Загинал е с тях, да...
Аз си спомням целия ден преди трагедията много добре. Татко първо нямаше да пътува за Враца. След това се обади по телефона Червенушев, председателят на “Левски-Спартак”. Баща ми говори с него и каза, че заминава за Враца и да предупредя майка ми. После се обадиха вкъщи, не помня кой и казаха на майка ми, че са катастрофирали. После дойдоха и я взеха, мисля от вкъщи, и тя замина за Витиня. А този същият Червенушев дойде вкъщи да каже, че детето лъже. За какво да лъжа? Много добре си го спомням това. Минало...
Иначе погребението? Много хора помня. Имаше много хора. Баба ми, на майка ми майка й, ни водеше мен и брат ми. Даже не ни пускаха и тя се развика. А не е човек, който прави такива работи. Но се развика и направиха един коридор, по който минахме. Помня много хора, ужасно много хора.”

Така звучат и малкото останали спомени на Мария за баща й:
“Малко работи помня от детството си, но във всеки случай повече от брат ми, защото бях по-голяма от него. Татко ходи на работа, прибира се, вечеря се, излизаме някъде, прибираме се. Нищо по-различно от всички останали. С изключение на мачовете, които ходеше и играеше. Най-любимото ми беше всяка неделя да ходим в сладкарница "Берлин", която беше над кино "Сердика". Едни големи сладоледи ми се разрешаваше да ям, с едни големи човечета, слончета. Беше всяка неделя задължително.”

Дъщерята на Котков признава, че е имала страх от баща си, но той никога не й е посягал...
“Никога не е бил строг с мен, в смисъл не ме е бил, но имах страх от него. Само като погледнеше по-различно и тонът като се променеше, знаех, че нещата не вървят на добре и правех, каквото трябваше да правя.
Имаше много хора, които го спираха по улицата. Вкъщи винаги е имало много хора, приятели, и то не само от София, а отвсякъде, от цялата страна. След като той почина, всичко драстично спря.”

Футболистите от различните отбори по онова време били като едно голямо семейство...
“Самите футболисти тогава живееха много близко със семействата си. Няма значение примерно, че единият е от ЦСКА, другият от "Левски", третият от "Славия". Събираха се много. С Митата Якимов се събираха, с Пената, със Сашо Костов...”

Най-добрият приятел на Котков бил хирург...
“Иначе за приятел на баща ми мога да посоча хирурга Георги Златарски. Той и до ден-днешен е може би един от истинските приятели на баща ми.”

И отново в спомени за детството. За най-трудната за едно дете съдба – да има само майка си:
“Не е лесно. За мен едно дете трябва да има двама родители. Добри-лоши, но двама да са. Това е много важно. Не беше лесно, най-вече за майка ми, защото тя беше доста млад човек. Не й беше лесно, но ни отгледа. Сама жена, млада жена. Но тя е борбен човек и се оправи. Осма година тя вече е в провинцията. Ожени се втори път за много свестен и разбран човек. И мисля, че много отдавна трябваше да направи такова нещо. Не е най-добре, но е добре. В смисъл, ако си е тука с мен, в София, ще е по-различно, отколкото там. Но явно там й е по-спокойно.
Не мога да кажа, че моят живот е по-различен от този на много хора в България. Където и да съм работила, мисля, че мога да се справя с всичко. Освен че не мога да играя футбол. Това е сигурно за съжаление. Сега имам нова работа – в Столична община. Ужасно съм доволна. Протегнаха ми ръка – нещо, което не знам откога не ми се е случвало. Помагат ми и съм доволна. Иначе на наши мачове напоследък не ходя. Обичам да гледам английски мачове. Събота и неделя са най-любимите ми дни, защото тогава има английски мачове.
Пораснахме, това е. Живот като на всички останали. Нищо по-различно. Сега мога да кажа, че тези панихиди са един много голям цирк. И аз вече не правя панихиди. И няма да правя, докато съм жива. Бяхме на последната обща панихида, мисля, че футболният съюз я прави в черквата на Пионерския дворец и трябваше да се открие тази плоча на Витиня, която направиха там. Много симпатичен е човекът, който я направи, запознах се с него. 30 минути слушах колко добър бил Гунди. Добре, така да е, но това е панихида на двамата, не на единия. Да не ни бяха викали нас.
И след това, не искам да казвам кой точно беше приятелят, но той много добре знаеше, че ние нямахме кола тогава. Попитах как ще се ходи до Витиня. Аз и брат ми – все едно нас ни няма, но майка ни? И той ми каза – на "Герена" долу има рейс за феновете. И това ужасно ме възмути. Точно тогава решихме, че няма да правим повече общи панихиди. Който го е обичал и уважавал, да го почете. Събирам близки, приятели вкъщи. Но по гробищата такива работи не правя.”

За Гунди...
“Нямам нищо против Гунди. Аз от баба ми знам, че е бил много скромен човек, много скромен и много възпитан. Ходя на гроба, разбира се. Даже се мъчих да садя цветя, но не става. Няколко пъти садихме, поливахме, садихме, поливахме. Или изчезват цветята, или не се хващат. Но все пак гледам да поддържам гроба в добро състояние. И то не заради хората, а заради себе си.”

Забравена ли е наистина магията, която носеше със себе си Никола Котков?!
“Не мога да кажа, че татко е забравен, но просто времената се менят. Не се е писало и говорило толкова за баща ми и затова вероятно така се е получило. Като ми каже някой: "Аз бях с баща ти голям приятел, заедно си пиехме мастиката", веднага ми става ясно какъв приятел му е бил. Че въобще не го е познавал. Говореше се, че пиел и ходел да тренира. Нали той, ако е пиел денонощно, не знам как е ходил по два пъти на ден на тренировка и как е играл мачове?! Знам, че са се събирали и са се черпели, но това е в реда на нещата. А после се изкарват невероятни работи.
Имам фланелката му от световното в Англия, целия му екип, футболните обувки. По тяхно време те са били ужасни в сравнение с днешните футболни обувки. Пазя две кристални чаши, пак от 66-а, от световното са подарък. Пазя дребни работи.
Аз баща ми въобще не помня как е играл. На външен вид може би го помня. Всяко поколение има добри футболисти. Всеки е добър за своето време. И затова не може да се каже – този е най-добрият, а онзи най-лошият. Така мисля аз.”

Котките – животинките, които станаха нарицателно за Котков
“А, имаше една котка. Подариха му я децата от квартала. Майка ми беше в чудо. "А, котка", но свикнахме с нея. Тя избяга същия ден, в който баща ми почина. После уж я видяхме на някакъв строеж. Всички деца от квартала се втурнахме да я търсим, но не я намерихме. Те, изглежда, котките са много чувствителни и много усещат кога ще има земетресение и такива работи... Някакво развито чувство.”
Днес вдовицата на Никола Котков отглежда в дома си 20 котки, които вероятно недвусмислено провокират в нея усмивка, но и тъга по отминалото време, когато е била щастлива до съпруга си.



Вдовицата на легендата Никола Котков - Катя: Побелях за секунди след катастрофата!
"Днес малцина се сещат за Котето!", с тъга отбелязва Катя Коткова

37години след зловещата катастрофа край Витиня, вдовицата на легендарния футболист Никола Котков за първи път излива душата си публично. Малко след думите на дъщеря си и Катя Коткова признава през сълзи, че тези, които са забравили за Никола, също ще отидат горе, но за тях няма да се разправят легенди, както се разправят и до ден-днешен за двете легенди – Котков и Гунди! “Те бяха двама лъчезарни млади мъже, които не можаха да доживеят най-хубавите си години. Това е най-страшното.”
Катя Коткова, която днес живее в ломското село Бъзовец, което се намира на няколко километра от Дунав, почти не среща с местните хора и споделя, че след кончината на Никола отглежда около двайсетина котки. Женена е за бившия състезател по ръгби Димитър Петков, понастоящем кмет на Бъзовец.

Първата среща и животът с Котков...
“Родена съм на пъпа на София – ул.“Сан Стефано” - там са ми минали най-хубавите години. Оттам вървеше целият поток за стадион “Васил Левски”. А аз от дете съм си левскарка. В същата кооперация живееше моят приятел Гого Мархолев, който бе върл локомотивец. Точно Гого доведе Никола една сутрин. Не знам как тръгна разговорът, но се хванахме на американски бас дали мога да изям 20 бисквити за 10 минути. Успях, но толкова зле ми стана. И така лека-полека...После той замина за Кипър един месец на подготовка с “Локомотив”. По едно време 7 или 8 картички наведнъж получих и помня, че ги криех упорито от нашите, особено от майка ми. А тя е от софийския хайлайф. 11 месеца след сватбата ни се роди дъщеря ни Муца, така че не можах да си поживея без деца. Тогава Никола стана най-добрият за майка ми. И така беше до смъртта му.
Той беше много интересен. Питаше ме какво да пазарува. Аз примерно му кажа: “Две пържоли”, а той ще донесе 10. Особено много обичаше да излиза с дъщеря ни Мария. И все казваше: “Като пораснеш, тати ще те пази...”.

“За три дни го направиха партиен член... беше фин човек”
“По едно време той трябваше да замине за “Бешикташ”. Солаков (министър на вътрешните работи по това време) го извикал и му казал: “Минаваш в “Левски” и толкова.” И за три дни го направиха партиен член. Дойде и ми каза: “И гаранти ми намериха. Това е... партиен член да стана.” И когато мина като играч на “Левски”, почти всяка вечер Гунди и Величка (съпругата на Аспарухов) ни взимаха и излизахме някъде. Ходехме в “Берлин” да вечеряме. Даже 2-3 дни, преди да стане катастрофата, пак бяхме там. А в “Руския клуб” дори си имахме маса. Веднъж бяхме на вечеря при нашите. Звъни телефонът, обажда се някакъв мъж и ми казва: “Знаеш ли, че мъжът ти сега пие в БИАД с една руса.” Кольо взе телефона и така го напсува, че баща ми мигаше пет минути след това. Той беше много фин човек.
Ех, ако беше останал жив... Никола беше рус и сигурно белите му коси нямаше да личат. Едва ли щеше да напълнее - някаква пещ имаше у него, в която той хвърляше дните, годините и огорченията си. Живееше само с радостите си. Затова все го сънувам усмихнат, пълни някакъв багаж в голяма спортна чанта, целува децата и от вратата им казва: “Аз няма да се върна...” И все срещу Задушница. Като тръгна да раздавам за бог да прости, който ме види с чинията, се разплаква. А минаха толкова години! През декември миналата зима, на рождения му ден, един от приятелите му отля от чашата си и каза: “Нека живите забравени да изпием по глътка за незабравимия...”

Катя Коткова получила предсказание, че ще има зловеща катастрофа с фатални последици...
“Предишния ден преди катастрофата ходихме до Първа работническа болница. Аз не бях добре и д-р Димитров, лекарят, който е изродил левскарските деца, ме прегледа. След това се спряхме при наш приятел - Вълето. Майка му много хубаво гледаше на кафе. Тя ми обърна чашата и я плисна, и видя две успоредни правоъгълничета, черни – гробове. Вечерта ходихме в кино „Витоша“ да гледаме „Щит и меч“. Върнахме се, на мен не ми беше добре. Той остана да гледа по сръбската телевизия филм до късно. И това е. На другия ден тръгна. Аз отидох на пазара да купувам шапки на децата за море. Щяхме да пътуваме след три дни. След като замина, се обадил. Казал: “Да не се притеснява майка ти. Аз отивам във Враца.” И това беше.
След катастрофата мене ме взеха, още ме лъжеха какво е станало. Пътят беше преграден до Витиня. Мина една матирана в бежово линейка – те са били вътре. Така че всичко ми е в мъгла. Аз за секунди съм побеляла на кичури. Когато на бензиностанцията една жена ни наля бензин, за първи път се усъмних. Тя каза: “Страшна катастрофа! По-страшна не съм виждала.”

Жената на третия човек в колата на Гунди поискала среща с Катя, но тя отказала...
“Всъщност те са били трима в колата. На бензиностанцията се е качил военен. Как може да ги крият тези работи? То е скандално. Даже и на снимката се вижда силуетът. Имаше снимки. Те и снимките спряха след години.
Жена му на този военен май е имала две деца. Не мога да ви кажа, защото тя ми се обади 4-5 дни след погребението и ми каза: “Искам да се видим.” Викам: “Вижте какво. Те лежат под земята. Никакво отношение не мога да взема по вашия въпрос.” Направо я отрязах жената. Истината е, че много малко си спомням от погребението, защото ми ставаше на вълни, на вълни лошо. По едно време смътно видях, че в пожарна кола ме водят. Само видях много хора.”

Искали й пари до гробовете на Гунди и Котков.
Кой не забрави за Котето? И кой е вторият й мъж...
“Години наред бях сама с децата. В един момент трябваше да започна работа и ме назначиха в “Левски”. И там се пенсионирах. Него не го забрави единствено проф. Златарски, хирургът. Митата Пенев също, даже с него скоро се чухме. Ходихме и при техните няколко пъти в Мировяне. И те са ни посрещали хората. Много мили са – и майка му, и баща му. Той, Пената, е изключителен футболист. Иначе мъжът ми имаше уникални голови положения с Гунди. Аз за него нищо, нищо, нищо лошо не мога да кажа. И досега като видя на двамата гробовете – много мъчно ми става. Първата легенда, която чух навремето, бе, че те не са загинали, а са избягали в Западна Германия. 100 пъти бяха ходили до Западна Германия. Ще бягат там...(смее се). На гроба на Котето не съм ходила отдавна, защото като отида, или вали, или... Един ден оправях гроба – беше на обяд в 2 часа. Има 2 чемшира и ги подрязвах с ножица. И излезе един да ми иска пари. И от страната на Гунди още един. И така се изплаших, че от тогава сама не искам да ходя.
Непрекъснато си повтарям мисълта на Чаплин: “Има нещо по-неизбежно от смъртта - това е животът.” От 37 години Котето го няма и целият ни живот е мъчително укротяване на разрухата. Над хиляда души са ми разказвали, че са били с него в последния му ден. Не им се сърдя. Годините ми са пълни с любовта на хората, които го обичаха.
Сега живея в Бъзовец с втория ми мъж Митко, той беше състезател по ръгби. Дойдохме за малко да гледаме баща му и така останахме. Много хубави общи спомени имаме, ходили сме в Гърция, там е голяма красота. Той е кмет, аз по-малко се срещам с хората. Но започнах май и аз да говоря по бъзовешки – “кое-що”. И много котки гледам тук. На Никола след мача с ЦСКА, на който вкара 4 гола/5:2 за “Левски” през юни 1970 г/, непознати деца му подариха бяло коте. Не даваше на никой да се грижи за него. Ядяха си двамата, къпеха се. В деня на смъртта му котаракът изчезна и никой не го видя повече.”

Всяка година на 30 юни по един или друг начин си спомняме за “магьосника” Георги Аспарухов. Невероятна личност, оставила светла диря в съзнанието на поколения българи. Личност във футбола, но и личност в живота. Покрай Гунди обаче започна да се споменава все по-рядко за другата, не по-малко феноменална личност, а именно тази на Никола Котков. Човек, заслужаващ не по-малко обич и почит от Гунди! Ако Аспарухов бе жив днес и бе чул прекрасните отзиви за себе си и почти пълното мълчание за Котарака, навярно би се възмутил. Би се възмутил, че се забравя човекът, който неслучайно се намираше в една кола с него в онзи фатален ден. Мъжкото приятелство и дълбоката връзка между двамата още след преминаването на Котков в “Левски”, бяха невиждани. Бяха и братовчеди по майчина линия. Заедно бяха на терена, заедно в колата и в смъртта, както и в последната им земна обител – съседните гробове. Двамата бяха достойни мъже, които трябва да останат в историята и ще останат в нея като такива. Но двамата заедно.

ДОСИЕ 
Никола Котков - Котето, Котарака - е роден на 9 декември 1938 г. в София. Има 286 мача в “А”РФГ с фланелката на столичния “Локомотив” (143 гола) и 36 мача в “Левски-Спартак” (20 гола). Два пъти е бил шампион на България /по веднъж с “Локо” и с “Левски”/. Котков е изиграл общо 59 мача и е отбелязал 33 гола в националните отбори от различни формации (детски, юношески, мъжки). В негова памет е създаден международен турнир "Никола Котков" за млади таланти.