Все още не са преброени незаконните деца на Яворов

Грозният поет налитал и на дъщерите на хазайките си

28 Май 2010, 12:03 8524 прочита 1 коментара

Все още не са преброени незаконните деца на Яворов

Пейо Яворов

Грозният поет налитал и на дъщерите на хазайките си

Според приятел на Яворов поетът е чувствителна и еротична натура, лесно се увлича и бързо се влюбва. Той не се задоволява само с една-единствена жена, защото дири красотата и разнообразието Ранното си съзряване бъдещият поет обяснява с далечния си арабски корен. Едва навършил 14 години, той се записва през 1891 г. да учи в Пловдивската гимназия. Пред своя анкетьор Михаил Арнаудов Яворов си признава двадесет години по-късно, че има незаконен син в Пловдив от съседка. Тя е омъжена госпожа, която преди да се захване с младия хлапак, няма деца. След като завършва втората учебна година Яворов се връща в Чирпан, където четири години е телеграфист и не се забърква в любовни страсти. Но през 1897 г., когато се премества да работи в Сливен, отново се впуска в драматична авантюра. Хазайката му има племенница - хубаво и елегантно момиче, едва навършило 17 години. Косите й са руси и къдрави, очите – сини, бузите й са като червени ябълки, а устните – сочни като малини. Приятел на Яворов уточнява, че племенничката притежава “бюст и талия – божествени” Хазайката сама ги запознава. Още от пръв поглед Яворов пламва, влюбва се и се увлича. Хазайката ги поощрява и често оставя сами. Племенницата и тя се влюбва в Яворов. За нещастие, докато работата придобие фатален обрат, Яворов е преместен в Стралджа. Но като поет Яворов се проявява едва в Поморие. За да стигне до черноморския градец, той се заменя с колега оттам, който иска да работи в Стралджа. Тук поетът написва знаменитата си поема “Калиопа”. В една своя автобиография, публикувана години след смъртта му, той пише: “Написах “Калиопа”, вдъхновен от една хубава българка, съжалявах, че не съм се оженил за нея.” Не е известно какви точно са били отношенията на младия телеграфист със съседката му Калиопа, но се знае, че в Поморие по това време учителстват две красиви девойки. Едната е копривщенка и се казва Нонка (на която е посветена поемата “Калиопа”), а другата - Екатерина Бояджиева. Докато анхиалските младежи въздишат по тях и им правят серенади, Яворов е зает с по-практични работи. За това време той си спомня с носталгия: “Аз бях голобрад, младеж, стеснителен, но със слабост към нежния пол… За нещастие живеех при една старица, която имаше дъщеря – млада вдовица с пленителна хубост”. Телеграфистът преценява, че майката зорко бди и макар че вдовицата му се вижда незадоволена, решава да не я напада. Но една вечер той се прибира по-рано. Чука се на вратата му и когато отваря, той с изненада вижда хубавата си и млада хазайка. Яворов преценява, че съдбоносният момент е настъпил. Без думи той се нахвърля върху нея първо да я нацелува, пък после каквото стане. Младата вдовица оказва лека съпротива. Но майка й ги издебва и се вторачва в Яворов с почервенели от гняв очи. Дъщерята се изплъзва бързо, а старата нарежда на квартиранта да си обира крушите. Анхиало му опротивява и Яворов с радост го напуска и пристига в София. Отначало е контрольор в главната пощенска дирекция, но през февруари заминава като четник в Македония. След разгрома на Илинденското въстание се прибира в София. Жените лудеят по него - поета и комитата По-почтените го разиграват със срещи, писъмца и искат да ги ухажва продължително. Но има и други – леснодостъпни, и Яворов не се отказва от тях. За съжаление поетът е дискретен, скрива имената на любовниците си, но охотно разправя за преживяванията си с тях на своите приятели. Една от тия жени сама разкри тайната около авантюрата си с Яворов, и то на преклонната 72-годишна възраст през 1957 г. Името й е Весела Монева-Олзомер – българка, женена за швейцарски художник. С Яворов се запознава през 1903 г. Неин познат я води в заведението, където двамата с Яворов редовно се хранят. Първото й впечатление от поета е: “Той беше висок, слаб, стеснителен. Пред него имаше маслини, той обичаше маслините и се хранеше изключително с тях.” След обяда Яворов кани момичето и приятеля си в хотела, където е отседнал. Апартаментът е от две стаи – кабинет и спалня. Приятелят на Яворов благоразумно се изнася, но за беда идват двама македонски революционери. Срещите на Весела и Яворов зачестяват, но той не предприема нищо друго, а само й чете части от сладострастните песни на еврейския цар Соломон. Като ги слуша, тя ужасно се стеснява.”Гласът му беше топъл, обичах много да го слушам” – спомня си по-късно тя. Една вечер тя седи на червеното канапе в хотелската му стая, а той – на стол. Той пак й чете, след което не се сдържа, става и сяда до нея. “Мое мило момиче” – тъй й казва и притиска пламнали устни до бузата й. В това време отвън се чува музика. “Чуваш ли? – пита Яворов момичето и продължава: “Свирят за нас!” Като вижда, че Весела е уплашена, той я завежда на вечеря в Цариградската гостилница. Девойката обаче изпада в лека криза – тя обича гласа му, четенето му проточения му въпрос “Не-ли?” (вместо “Нали?”), но… като всяка девственица се страхува от мъжа-звяр у него. Прекратява срещите . Яворов я оставя да размисли. Една вечер обаче двамата се засичат в Градската градина и сядат на пейка. Говорят, говорят, докато той избухва: “Разбираш ли, ти си много млада, аз познавам една женена жена…” Прави й тънък намек какво иска от нея. Но като вижда, че по-малката от него Весела (тогава той е 24-годишен) не може да се реши, спира дотук. През есента тя заминава за Женева, където се омъжва за швейцарски художник, но през 1914 г. се завръща в София с дъщеричката си. На улицата я среща неин познат и й казва: “Знаеш ли, Яворов се е опитал да се самоубие, главата му била превързана…” Първата й мисъл е да отиде и да го види. Струва й се, че точно тя ще го спаси, уверена е, че трябва да остане в София, че не може да остави злощастния поет в този трагичен за него момент. Цяла сутрин се рахожда пред хотела, където е Яворов, и се пита тревожно: “Да отида ли, или да не отида?” но швейцарският й съпруг я чака. “Българката знае своя дълг” – заключава Весела Олзомер. Така тя жертва поета. Месец, след като си заминава за Швейцария, научава от вестниците за трагичния му край. Така представени, отношенията Яворов-Весела обаче изглеждат съвсем романтични и без подводни камъни. Навремето Яворовата племенница Ганка Найденова-Стоилова ревниво криеше документите около тази връзка. Според тях връзката е консумирана и дори нещо повече. Весела Монева ражда син от Яворов, припознат от законния й съпруг. Този син носи българското име Божан. В едно свое писмо от 1911 г. самата Весела пише на Яворов: “Аз някога ще ти покажа моя син” В началото на април 1905 г. обаче две бъдещи поетеси посещават Яворов в Народната библиотека, където той е назначен. Едната е Екатерина Ненчева, по-късно съпруга на общественика Иван Харизанов, починала рано от туберкулоза през 1920 г. Другата е Дора Габе. “Не ми хареса от пръв поглед: сух, чер, с коса над веждите, очите му нямаха израз, защото го боляха. Само гласът му беше хубав. Не само хубав – топъл, мек глас, който издава вътрешния чар на поета” – пише в първата версия на спомена си хубавата еврейка. Петнайсет години по-късно тази среща е представена другояче – Ненчева занесла на Яворов нейни стихове, без да го пита. Краткият флирт на двамата достига обаче неизмерими дълбочини, за които човек може да се досети, ако прочете едно Яворово писмо до Габе от 12 юни 1905 г. В него той пише: “Но вие знаете - моите чувства към нищо не трябва да ви задължават. Онуй, което ще бъде угодно и приятно вам, ще е приятно и угодно и за мене – даже ако ми кажете да се обеся…” Е, младата дама не го кара да се обеси, но когато на хоризонта се появява Боян Пенев, за Яворов няма място в сърцето й. “Нито веднъж не ме е целувал” – изповядва тя 80 години по-късно. Но у нея остават възхищението от поета, красивият спомен, заради които тя е сред малкото жени, които се опитват да му помогнат, когато Лора се самоубива, и го сочат като убиец на жена си. Докато връзката с Дора Габе се разпада, идва новата 1906 г. На 25 март той вижда за първи път Мина Тодорова. “Блага вест я нарекох аз в своя живот. И тя радваше очите му подобно на бяла лилия сред поле през май, покрито с цветя, подобна на една лилия, от която не е по-бял снегът, по-висока от другите, но навела своята ароматна главица. Тя радваше очите ми – и опияняваше душата ми” – записва след четири години Яворов в дневника си. В същата година на 21 август той вижда за пръв път и Лора Каравелова. Запознава ги Андрей Протич, който си спомня: “Тя беше много весела и палава, косите и блузата й бяха украсени с големи слънчогледи”. В последвалата разходка до Драгалевския манастир на Яворов и Лора им се удава да вървят сами. Когато сядат на трапезата, майката на Лора едва ли предполага, че мигът е фатален и че тази среща ще има такива драматични последствия по-късно. Чак когато трагедията се разразява, майката е категорична: “Когато седнахме на трапезата, за пръв път го видях в анфас. Той беше грозен: дебели синкави устни, жълто-зелено лице… “бялото” в очите му беше жълто.” Но дотогава има да изтече много вода. От неземната страст към Мина остават поетични шедьоври като “Благовещение”, “Две хубави очи”, “Ела!”… От срещата с Лора – само едно “Стон”, от което човек го побиват ледени тръпки. И една мистична драма, неразрешена и до днес. Всъщност кой кого уби? Лора Яворов или Яворов – Лора? Петър ВЕЛИЧКОВ