Той използва обаянието, което имаше върху голяма част от българите, но ги излъга с неосъществими обещания
Илия Галчев е роден на 15 септември 1917 г. във Велико Търново. Баща му, инженер по професия, а по убеждение - републиканец и земеделец, издава в. "Земеделска трибуна", в който изразява своето критично отношение към правителството на Цанков и Ляпчев. По-късно семейството се премества в Русе, където Илия Галчев учи в немското училище. През 1931 г. той отива с родителите си в София, там завършва прогимназия и Втора мъжка гимназия през 1937 г. В гимназията е председател на Младежкия Червен кръст, участва в редакцията на в. "Съзнание", където се отпечатва първата му статия, отнасяща се за Добруджа. Явява се на конкурс във Военното училище, произведен е в първи офицерски чин подпоручик през 1940 г. През цялото това време той се интересува живо от историята на България, от историята на войните през ХХ век и от епохата на Възраждането, проучва различни архивни документи. Публикува статии във военните издания и в някои провинциални вестници като "Варненска поща" и др.

- Обучението ми е прекъсвано поради политическите събития, свързани със семейството и с баща ми... Събитията след Втората световна война се отразиха фатално върху живота на цялото семейство. През 1946 г. в 5 поредни списъка от юли до август бяха публикувани във в. "Работническо дело" имената на над 1500 души български офицери от войската. Разбрах, че животът ми като офицер няма да продължи и се записах да следвам в Стопанския отдел на СУ "Кл. Охридски", който завърших през 1948 г. Съдбата ми като гражданин беше под опеката на един почти смахнат войник от полка, където започнах военната си служба. Той правеше непрекъснато доноси във Военното министерство. Последваха арести и освобождавания поради моята невинност, уволнения от работа за "антинародна и фашистка" дейност. Независимо от всички тези премеждия до 1953 г., аз продължавах да се интересувам от историята, да ходя по библиотеките и започнах да търся в архива на Народната библиотека и в тогавашния Държавен исторически архив документи за българското Възраждане в Македония и Тракия. Попаднах на обемистия труд на братя Робеви от Охрид и Битоля.

Какво се случи тогава?
- През октомври 1953 г. бях задържан и осъден на 5 години затвор заедно с други офицери за дейността си в полка, в който служех. Той провеждаше охранително-окупационна дейност на територията на Сърбия. По време на следствието следователят ми каза, че са арестувани около 800 души офицери поради подобряване отношенията с маршал Тито. Почти цели 3 години бях в затвора на Белене. Лагерите бяха закрити по това време и на тяхно място се построиха нови помещения, където се настаниха близо 3000 души затворници. Въпреки тежките условия, при които се живееше и работеше, аз продължавах да работя и пиша. Тогава намислих да пиша роман за цар Ивайло. Написах твърде много, но романът остана в ръкопис. През 1956 г. бях освободен от затвора и започнах да работя на строежа на ТЕЦ "Надежда", бях автоелектротехник и общ работник, докато успях да си намеря работа по моята специалност - счетоводител. Моят постоянен доносник следеше къде съм на работа, ходеше в предприятията и ме злепоставяше пред ръководството. През свободното си време ходех в Народната библиотека и продължавах моите изследвания в областта на историята, медицината и фармацията.

Като историк какво е мнението ви за цар Фердинанд и неговите наследници?
- Той беше брутален, деспот, играеше си с министрите, понеже бяха бедни общественици, лесно ги манипулираше и налагаше своята воля над тях. На 16 юни 1913 г., без да се допита до правителството, извиква помощник-главнокомандващия ген. Михаил Савов и му нарежда двете армии, Втора и Четвърта, да подновят действията срещу сърби и гърци. Два дни по-късно правителството нарежда да спрат действията. Сърбите и гърците продължават действията. На 17 юни се събира сръбската Скупщина да определи състава на делегацията пред Николай ІІ, който трябва да реши спора за Вардарска Македония. Вината на Фердинанд е, че той нахлу преждевременно в Македония в посока Битоля и Солун. Ако българската и сръбската делегации бяха отишли в Петербург, цар Николай ІІ щеше да задоволи исканията на българите, макар и в по-малка степен, отколкото сърбите, но нямаше да стане Междусъюзническата война (Втората Балканска война).

Цар Борис като престолонаследник прекарва близо 3 години на Битолския фронт по време на Първата световна война. Той е свидетел на храбростта на българските офицери и на жертвите, които се дадоха по време на боевете. Затова той, когато наследи баща си, провеждаше миролюбива политика и не желаеше повече война.

А Симеон не се оказа достоен български държавник. През 1999 г. Илия Павлов се среща със Симеон във Виена. Там се взема съгласието на Симеон да се върне вече на политическата сцена в България, макар и не като цар. По време на неговото управление като министър-председател той използва обаянието, което имаше върху голяма част от българите, но ги излъга с неосъществими обещания. Чувства се, че е зависим от тайните служби на КГБ. Когато Симеон встъпва в длъжност и полага клетва, Илия Павлов е на първия балкон в Народното събрание. Знае се също, че Симеон, преди да дойде в България, е посещавал игрални домове в Швейцария и другаде, където е загубил много пари. Това показва нестабилност в неговия характер. Когато Симеон пое ключовете на Министерския съвет от Иван Костов, той беше напълно искрен, когато заяви: "Вие вдигнахте много високо летвата, която трябва да се преодолее." Това беше единственото искрено негово изказване. Още след 2 дена той започна да говори другояче.

Има ли и Костов, според вас, някаква вина по отношение на българския народ?
- Неговата вина е, че по време на приватизацията той се предовери на местните първенци седесари, които се възползваха от приватизираните сгради за свои нужди, получиха ги на ниски цени. Това се отрази зле най-вече в малките селища.

Вече сте на близо 91 години. Кое ви дава сили на тези години да бъдете в добро здраве и интелектуален подем?
- Смятам, че от двата рода - на баща ми и на майка ми, имаме много дълголетници - над 90 години. Гените са дали отражение и на моята съдба, а другата причина е, че не консумирам концентрати, никога не съм пушил. Дори се учудвам и аз, като си спомням за всички преследвания, задържания и затвори. Това може би е калило моя характер и физика. Голямата и разнообразна интелектуална дейност, която съм осъществявал, поддържа моя стремеж за повече познания и публикации относно съвсем малко известни исторически личности и събития. Моята последна книга, която излезе преди една седмица, е "Българската просвета в Източна Тракия и Цариград". Интересно е, че е имало български училища в Цариград до 1972 г. за разлика от сърби, гърци и румънци, които затвориха екзархийските училища след Междусъюзническата война.

Какво ще пожелаете на читателите ни?
- Аз съм абонат на вестника и пожелавам все така да бъде списван и занапред, обективно и критично, което е от полза за читателите. На тях пожелавам да обичат България и да работят за нея.