Един нецензурен стихоплетен роман със заглавие „Вълчо Кожодеров” с автор Макар още продължава да се търси под дърво и камък като антикварен уникат. Репортерът на „Над 55” откри истинското име на автора – архиварят Марин Караиванов, и го върна към спомените отпреди 6-7 години, когато издателство „Шрапнел” пуска романа в обращение. За броени дни книгата изчезва от пазара, въпреки че е с доста голям тираж. По-късно романът в стихове е преиздаден и отново изчезва за броени часове. Оттук тръгва и разговорът ни с автора на романа.
- Защо се налага преиздаването на романа ви, г-н Караиванов?
- Защото редактор на книгата ми беше Радой Ралин, който редуцира почти половината от четивото ми. И, разбира се, това не бях аз. Във второто издание на романа е напълно възстановена текстуалната му цялост. В текста са включени всичките тъй наречени от Ралин „мръсни”, „неприлични, цинични ситуации, думи и изрази за хора от елита на България”, които големият сатирик беше зачеркнал в първото издание. Впрочем не е ли долнопробно лицемерие думи и изрази, които непрекъснато се употребяват в говоримия български език, да бъдат дамгосвани като „мръсни” и „непристойни”, скандализиращи „обществения вкус”? Така би могла да бъде цензурирана цялата диалектна и жаргонна лексика в българския език.




- Какво искате да кажете с това си твърдение?

- Нека не ви прозвучи неприятно, но защо названието на мъжкия полов орган – „х.й”, да е „мръсно”, а тъждествените му семантични названия като фалос и пенис да не са? Разбирам читателското противодействие на моето творчество, но аз казвам нещата такива, каквито са. Още повече че стихоплетният ми роман обхваща един период от живота на българите, който никак не е за завиждане. Ще цитирам само едно четиристишие от увода на романа, озаглавено „Посвещение”:

„… Набързо бай Ганювските комунисти
станаха капиталисти
единствено чрез свойта власт!...
И с гняв, пришпорвайки Пегас,
с ненавист посвещавам аз
на тази мерзка, подла сган
този в стихове стъкмен роман…”


Имам информация, че докато един пловдивски журналист четял романа ми, непрекъснато повръщал. Доволен съм! Това е знак, че го е приел с истинското послание, което съм вложил в стиховете и посвещенията. На този ваш колега ще му отговоря следното: „Обвинявате ме в документално невежество, но имайте предвид, че аз съм един от най-дългогодишните архивари на България и думите ми винаги са подплатени с документи. Но вие нима не знаете, че Указ № 56 на Държавния съвет на НРБ, скрепен с подписите на Тодор Живков и Никола Манолов, всъщност е съставен тихомълком. Практически влиза в сила чак през 1988 г. Неслучайно частните фирми „Мултиарт” на бандита Илия Павлов и реципрочната частна фирма на бандита Емил Кюлев, както и на други такива бандитски заведения, действат де юре и де факто още от 1988 г.

- Защо намесвате този факт в разговора ни? Още повече че през 1988 г. частна собственост няма?
- Да, ама не, по петкобочаровски! Точно през тази година тези фирми са регистрирани в съответните градски съдилища, повечето в Софийския градски съд, въпреки че уж частната собственост е официално забранена. Тъй че съдържанието на моя куплет с № 55 е напълно автентично, показвайки този съществуващ в официалните документи факт. Отделил съм място в романа на този факт, защото става въпрос за поредната болшевишка фалшификация.

- А именно?
- Един държавен документ – указ, се публикува в Държавен вестник година по-късно от фактическото му функциониране. И именно това е дало възможност на хората, които посочих по-горе, да изперат мръсните си пари и да се легитимират като частни национално отговорни бизнесмени. Затова съм ги възпял по този неуважителен, според читателите, начин.

- Но четейки стиховете в романа ви, наистина се натъкваме на определено порнографско съдържание, което всъщност читателите заклеймяват? И, според мен, с пълно право.
- Не мога да се начудя на заклейменото от читателите уж порнографско съдържание на романа ми в стихове и отвращението им от „яростно циничната ми лексика”. Но аз казвам нещата такива, каквито са и по най-подходящия за тези хора начин. Каква е тази тартюфска наглост от страна на байганьовските пуритани?! Какво да кажем тогава за нероновския разврат, в който тъне властимащият по онова време елит. Ами комунистическият елит, заобиколен от красиви и продажни дами, прикрити проститутки! А аз издавам натурален роман с истински имена и събития, във време, когато България е нацвъкана с порнографски вестници и списания, когато из електронните медии ефектно се размятат половите атрибути на знойни красавици и на породисти красавци. Когато българският народ, особено пенсионерите като мене, са сведени до скотско вегетиране от една шепа оядени и тлъсти олигарси, забогатели по неизвестен начин на наш гръб. Вие ми отговорете какво друго заслужава това общество, което живее в една бандитска държава, освен една откровено свирепа псувня, какъвто между впрочем е и романът ми „Вълчо Кожодеров”. И когато народът-роб си наляга парцалите с единствената мисъл как да съхрани скотското си живуркане, единствената алтернатива е да се стресне робската му психика. Точно с тази идея седнах над стихоплетния си роман, разобличаван и бичуван от най-различни хора. Нима навремето разобличаването на „Декамерон” за развратния живот на католическите кюрета не демаскира сатанинския фалш на „светата църква”?



- Но все пак великият Радой Ралин е първият редактор на романа ви и е изчистил пошлите и порнографски изрази от стиховете?
- Да, цензурирането на романа ми от великия български сатирик Радой Ралин едва ли е било продиктувано от циничността на изразите. Този, който не е контактувал със сатирика, изобщо си няма хал-хабер за неговата крайна циничност при изразяване. Според мен в ония мрачни първи години на прехода той единствен видя бъдещето на държавата и един ден ми каза: „България отива в кучи гъз”. Каквото всъщност се и случи. Ралин не беше пророк, но по-ясно от Ванга видя бъдещето на България. И въпреки това взе, че направо скопи романа ми. За последно ще кажа: убедени ли са наистина моите читатели-пуритани, че само с философски и етични опуси, дори да са плод като тия на гениалните Прудон, Бакунин и Кропоткин, широките народни маси ще бъдат превъзпитани? И ще приключа с един цитат от романа ми:

„… Престижно е да си банкер,
дори на банка портиер.
Уви! Не съм банкер щастлив,
а шеф в Държавния архив.
Треперя, да не сгазя лука,
макар че всъщност не ми пука
дали ще цъфне излагация
с класифицираната информация,
в която пъкат разни тайни
за какви ли не пунди-майни
мърсували, свирепо крали
и на държавата таковата… е*али!...”


Тодорка НИКОЛОВА, в. "НАД 55"