Жоржета Чакърова: Дълго време криех, че имам сестра

<em>Актрисата Жоржета Чакърова никога не си е крила годините, даже с гордост съобщава, че става на 72. Както и това, че нейна дъщеря е Александра Гюзелева&ndash;Шани, а зет й Ясен Гюзелев е художник на световно ниво. Като добавим и внучката Алиса: &ldquo;Направо съм за завиждане&rdquo; &ndash; обобщава Жоржета.<br /> <br /> Русокосата фурия е играла 32 години на сцената на Народния театър &bdquo;Иван Вазов&rdquo;. Притежава всички най-високи отличия и награди. Тя е най-младата актриса, получила &ldquo;Димитровска награда&rdquo; едва на 30, а &ldquo;Народна артистка&rdquo; става, когато е на 44. Още като студентка първи курс във ВИТИЗ има зашеметяващ успех във филма на Любомир Шарланджиев &ldquo;Хроника на чувствата&rdquo;. Там май за пръв път българска актриса по времето на соца е разсъблечена. Партнира й актьорът Любомир Киселички - голям красавец.<br /> <br /> </em><hr /> <strong>- Как се чувствате на 72 години?<br /> </strong>- Не си крия годините, но аз не чувствам, че съм на толкова. Но какво да ви кажа - все пак възрастта си е възраст и оказва влияние. Започнах по-бавно да ходя, защото преди това ходех като Малкия Мук - имаше един филм такъв преди време. Сега не мога да ходя като Малкия Мук, но все се разхождам нагоре-надолу и вкъщи много ми се смеят, че обикалям насам-натам. Ами аз всеки ден имам някакви задачи, даже си правя списък с кого имам да се срещам, с приятелки разни, да купя препарат против молци, да проверя какво още трябва да се вземе за вкъщи и т.н.<br /> <br /> <strong>- Мъчно ли ви е все още, че ви пенсионираха от Народния театър през 2002 г.?<br /> </strong>- Никак не ми е мъчно! Първия път, когато ми предложиха, бях на 59 години, и се страхувах, че пенсията ще ми е много малка и че няма да мога да преживявам с нея. И то наистина беше така. В крайна сметка ме пенсионираха със 140 лева. Но се пенсионирах, когато написаха една гадна статия за мен в един вестник, даже и не му помня името. Там някаква журналистка написа, че не съм чувала суфльорите и представлението спирало заради мен, и режисьорите в Народния театър се чудели какво да ме правят. Стана ми много гадно и отидох при директора и му казах: <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>&ldquo;От първи другия месец се пенсионирам&rdquo;<br /> <br /> </strong></span>И така стана. Пламен Масларов, Бог да го прости, ми подписа и така се пенсионирах. През това време обаче се роди моята внучка &ndash; 2000 г. и аз бях много, много необходима за нейното отглеждане. Даже се преместих да живея в центъра на София, за да съм близко до децата си, за което съжалявам. Аз оставих един много хубав апартамент с много добро разположение до подуенската гара. И сега съжалявам. Продадох го за съжаление и взех едно много малко жилище в центъра, без никакъв балкон, а за да се преместя, даже взех пари назаем. <br /> <br /> Дъщеря ми например не можеше да повярва, че аз не съжалявам, че се пенсионирах от сцената, защото тя знаеше, че аз съм женена за театъра. И животът на цялото семейство беше подчинен на моя театър. Е, какво да правя сега!? Такава съм била. Тя не е била съгласна и след време аз й се извиних, че не съм я гледала, защото нея я гледаше майка ми и разни жени. Те идваха, отиваха си и, слава Богу на добри, и свестни жени сме попадали случайно. Така че не мога да се оплача, но все пак майката е друго. <br /> Между другото ще ви кажа, че аз имам слабост към актьорските деца, защото смятам, че са недогледани. Мъчно ми е за всички актьорски деца...<br /> <br /> Аз общо взето имам всички награди, които са получавали и получават сега моите колеги. Но искам да кажа, че това не е най-важното за мен. Важното беше да играя добре. Да репетирам. Умирах да репетирам, или както аз казвам: &ldquo;Умрем да репетирам!&rdquo;. За мен репетиционният период е хубав и щастлив. Никога не съм казвала, че съм се уморила. Е, само веднъж стана това, когато репетирахме 9 месеца пиесата на Георги Марков, Бог да го прости, &ldquo;Аз бях той&rdquo;. 9 месеца репетирахме, той замина и спряхме. И аз тогава си казах : &ldquo;Ей, можех в това време да родя едно дете!&rdquo;. Милият Джери, много симпатичен човек беше! Репетирала съм много и с Иван Радоев, докато бях в Сатиричния театър &ndash; &ldquo; Ромео, Жулиета и петрол&rdquo; &ndash; това са две едноактни пиеси. Четири пъти спираха тези едноактни пиеси и това беше голямо преживяване. И все се събирахме долу в барчето на Сатиричния театър Иван Радоев. В тези постановки ние бяхме пет души действащи лица и той ни черпеше, милият, и все си беше усмихнат така. А то беше такова хубаво представление, такава реклама му направиха тия със спиранията, че от двете страни на салона имаше гроздове от правостоящи зрители. <br /> <br /> <strong>- &ldquo;Пиесата &ldquo;Сребърната паяжина&ldquo; на Вили Цанков, доколкото знам, ви забърка в един скандал с ДС на времето. Предизвикала е гнева на тази служба?...<br /> </strong>- О, това е голяма история! <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>На мен ми се отрази най-зле<br /> </strong></span><br /> Единствено мен ме наказаха тогава. <br /> <strong><br /> - Кой ви наказа?<br /> </strong>- Партията. Аз получих предупреждение. Аз бях член на партията и получих последно предупреждение за изключване. Никого другиго не наказаха, само мен. Това нещо много лошо ми се отрази.<br /> <br /> <strong>- Какво толкова лошо имаше в тази пиеса?<br /> </strong>- Нищо нямаше. Лошото беше, че тя се играе в хола на Вили Цанков. Сега да ви призная, аз не харесах това произведение и исках да откажа да играя. Обаче моят съпруг Стефан Харитонов е ходил в Бургас да гледа представленията на Леон Даниел и Вили Цанков и ми казва: &ldquo;Ти няма да участваш при Вили Цанков?!&rdquo;. И на мен малко ми трябваше и се съгласих. Колкото пъти съм правила неща, за които съм изневерявала на интуицията си, винаги съм грешила. И през цялото време аз им казвах: &ldquo;Ей, ако тука стане нещо, да знаете, че аз ще опера пешкира!&rdquo;. И така и стана. Всички се измъкнаха. Не знам как. Не съм говорила с никого от тях &ndash; с Анани Явашев не съм говорила, с Вили също не бях близка, Маврото си чете някакви стихове във втората част, една Светла имаше май, и направихме едно-две представления и го клъцнаха, забраниха го. Оказа се, че <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>те са го записали, защото милицията си знае работата...<br /> </strong></span><br /> Не знам кой го е записал, какво е направил, но мен ме извикаха след това в Градския комитет на партията при Георги Йорданов. Аз даже нямах телефон, живеех в &ldquo;Младост&rdquo;, но смешното е, че дойдоха с черна &ldquo;Волга&rdquo; да ме вземат за заседанието, но след това никой не ме откара обратно вкъщи. Беше се събрало цялото Бюро на партията и казваха: как може, с какво се занимавате? А предстоеше конгрес и как можело сега, когато предстои конгресът, вие какво правите.... А аз играя в три постановки за Народния театър! Обаче си трая, нищо не казвам, само сълзите ми текат. С мен бяха Любчо Кабакчиев, който беше председател на Съюза на артистите, и Сава Хашъмов &ndash; партиен секретар на Народния театър. И те нищо не казаха. Е, свърши това заседание и излизаме тримата, и Любчо само ме целуна по челото и си замина. <br /> <br /> След това имаше пък заседание на партийното бюро в театъра по този случай. И понеже аз не съм член на Бюрото, не знам какво се е говорило и чак след години моя приятелка, с която сега често се виждаме - Антония Каракостова - дългогодишен много добър драматург, ми каза, че работата вървяла към изключването ми от партията. Но за мой късмет вратата на стаята се отваря и влиза запъхтян Любчо Кабакчиев - връщал се от някакво заседание и казал, че не трябва да бъда изключена. Всъщност той ме е спасил. <br /> <br /> Казал: &ldquo;Как ще изключим Жоржета? Тя е бъдещето на театъра!&rdquo;. Тогава всички млъкнали и не ме изключили. Доскоро нищо не знаех, защото Любчо с нищо не ми е показал през годините, че се е застъпил за мен и благодарение на него съм останала в партията и в театъра. Защото да ви кажа, че малко преди това моята сестра, от Прага, където мъжът й беше на специализация, избягаха с детето си от Чехословакия във Виена и избра свободата. И това ми беше в тежест. Не смея на никого да кажа, че имам сестра и доскоро колегите ми от гримьорната дори не знаеха, че имам сестра. Крия, на никого не казвам.<br /> <strong><br /> - Как смятате днес от разстояние на времето, бяха ли необходими тези титли като &ldquo;заслужил&rdquo;, &ldquo;народен артист&rdquo; ?<br /> </strong>- Какво да ви кажа? Една част бяха наистина заслужени тези звания, <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>друга част хората ходеха и си ги извоюваха<br /> </strong></span><br /> Аз обаче не съм от тези, които ще тръгнат да търсят подобни облаги.<br /> <br /> <strong>- Но все пак тези звания се отразяваха на заплатите на артистите, нали?<br /> </strong>- Да, така е &ndash; даваха им малко по-големи заплати и освен това при излизане в чужбина имахме право на 150 долара, което беше много важно. Това е много малка сума, но за тогава си беше сума, защото нямахме никакви пари, и ако някой успееше да отиде в чужбина, това беше такова преживяване... абе, много бедни времена бяха, а за сега да не говорим.<br /> <br /> <strong>- Някакви подробности около мистериозната смърт на вашия съпруг - режисьорът и документалист Стефан Харитонов ще ми разкажете ли? Има ли връзка с негово разкритие за гробница на египетска фараонка?<br /> </strong>- Знаете ли, аз това нещо го чета по вестниците. Моят съпруг обаче знаеше да пази тайна както никой друг около мен. Аз тези неща постфактум ги научавам. Знам, че ходи в някаква гробница, обаче какво-що е снимал, нищо не знам. Той с мен не споделяше творческите си задачи. Разбрах после, че документите за тази гробница са се пазили вкъщи, без аз да знам. Имаше един човек - Мутафчиев, той почина. Този господин беше в затвора и когато излезе оттам, мъжът ми му е предал архива на тази гробница. Чак тогава ми каза, че в нашата библиотека той е съхранявал тези неща. Аз не пипах нещата на мъжа си, защото той си имаше едно отделение в библиотеката, където си държеше нещата. Аз никога не съм се интересувала от история, а на него - напротив - тя му беше хоби, а после и съдба. <br /> <strong><br /> Едно интервю на Александрина РОКАНОВА<br /> </strong>